Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

„О, дали наистина ще стана като него?“ — запита се Марий. На една глезена девойка най-добре би й се отразило, ако известно време всички престанеха да се интересуват от нея, вместо да я обграждат с внимание, което по никой начин не е заслужила. Но това все пак беше сравнително приятна тема за разговор и Марий не виждаше защо да не се поинтересува повече за балдъзата си.

— И очакваш Юлия да изкопчи нещо от сестра си?

— Друго просто не виждам!

— Най-вероятно се е влюбила в неподходящ човек — предположи Марий, който, макар да нямаше и понятие за случая, позна съвсем правилно.

— Глупости! — тросна се Цезар.

— Откъде знаеш, че са глупости?

— Защото и лекарите се сетиха за същото, а аз поразпитах — обясни бащата.

— И кого поразпита? Нея?

— Естествено!

— Може би щеше да е по-добре да се обърнеш към робинята й.

— Но, Гай Марий!

— Надявам се да не е забременяла?

— Но, Гай Марий!

— Виж, скъпи ми тъсте, крайно време е да престанеш да гледаш на мен като на чужд човек, който само си вре носа, където не му е работата — рече равнодушно той. — Вече не съм кой да е, а част от семейството. Ако аз, дето почти не съм имал случай да общувам с шестнайсетгодишни момичета, се сещам за подобни неща, не виждам защо не се сещаш ти, който все пак си й баща. Ще извикаш робинята в кабинета си, ще й теглиш един здрав пердах, а тя ще ти изпее всичко… Мога да се обзаложа, че Юлила я държи в течение на нещата, а също така и че ако я подхванеш както трябва, няма да скрие нищо от теб. Като казвам „както трябва“, имам предвид малко мъчения и смъртни закани, нали разбираш!

— Гай Марий, как ме виждаш мен да прибягвам до такива средства? — изпълваше се с ужас Цезар само като си помислеше за драконовите мерки, които зет му предлагаше.

— Според мен пръчката ще свърши работа — държеше на своето Марий. — Ще я нашляпаш по задника и само като й намекнеш, че ако продължава да мълчи, я чака повече, тя ще си каже всичко, което знае.

— Никога не бих сторил подобно нещо — поклати глава Цезар.

Марий въздъхна.

— Прави, както си знаеш! Но не си мисли, че щом си разговарял с Юлила, значи си научил цялата истина.

— Между дъщерите ми и мен винаги е съществувало пълно доверие — настояваше бащата.

Зет му не отговори, само го изгледа невярващо.

В този миг на вратата се почука.

— Влез! — извика Марий, доволен, че му се е предоставил случай да приключи с този разговор.

Беше дребничкият сицилийски грък Атенодор.

— Домине, жена ти би искала да те види — обърна се той към него, — а и аз самият мисля, че ще е по-добре, ако отидеш при нея.

Нещо се преобърна в стомаха на Марий. Пое дълбоко въздух и ръката му се разтвори в неопределен жест. Цезар беше скочил на крака и гледаше лекаря с изражение, от което на самия грък можеше да му спре сърцето от ужас.

— Тя да не… да не…? — не можеше да доизрече въпроса си бащата.

— Не, не! Бъде спокоен, домине, всичко е наред — опита се да го успокои Атенодор.

Досега на Гай Марий никога не му се беше случвало да види раждаща жена и гледката направо го ужаси. Струваше му се по-трудно да гледа нея, отколкото убитите и осакатените войници по бойните полета. За него те си оставаха просто братя по оръжие, независимо дали са се били на неговата или на другата страна, на които не може да помогне, особено при мисълта, че един ден Фортуна би могла да го прати него на тяхно място. Но в случая с Юлия жертвата беше най-скъпото същество, което бе имал през живота си. Нея той се чувстваше задължен да закриля, да пази далеч от всякаква физическа болка. А ето, че тя страдаше не по-малко от всеки вражески войник, и то страдаше заради него, Гай Марий. Струваше му се, че в този миг целият свят се оказва далеч по-различен, отколкото го е знаел.

Но когато Марий влезе в родилната стая, всичко изглеждаше наред. Юлия бе просната в леглото, а специалният стол, на който щеше да легне, когато й дойдеше времето да ражда, стоеше дискретно прибран и покрит в ъгъла, така че родилката дори да не го забелязва. За огромно облекчение на съпруга си тя с нищо не издаваше да е изтощена или тежко болна. Напротив, в мига, когато Марий се показа на вратата, Юлия му се усмихна приветливо и протегна ръце към него.

Той ги пое в своите и благоговейно ги целуна.

— Добре ли си? — попита, понеже не се сещаше друго.

— Разбира се! Само дето ще имаме още доста да чакаме, а имам и някакъв кръвоизлив. Но засега поне не виждам защо трябва да се тревожим.

Внезапно лицето й се сгърчи от болка, ръцете й стиснаха неговите с неподозирана сила и останаха така може би за около минута, докато пристъпът отмине.