Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Ама си ги пазиш тия торби! — възкликна почти неволно Никополис. — Какво толкова си скрил в тях? Като някакво куче си, което варди да не му откраднат кокала.

— Сипи ми малко вино — помоли я той вместо отговор и като седна обратно на стола, посегна към най-апетитния сладкиш върху подноса.

Жената му наля, но не се отказа тъй лесно от въпроса си.

— Кажи де, Луций Корнелий, какво толкова има в тия торби, че не искаш никой да го вижда? — И му подаде чашата неразредено вино.

Усмивката изчезна от лицето му. С жест се опита да я убеди, че въпросът й му се струва изключително глупав и досаден.

— Ти какво мислиш, че има? Почти четири месеца съм бил далеч от момиченцата си! Признавам, че не съм мислил през цялото време за вас, но пък това не значи, че не съм се сещал изобщо! Особено когато се сблъскам с нещо мъничко, за което да си кажа, че ще се хареса на някоя от двете ви.

Никополис внезапно грейна при тези думи. Сула никога не й беше подарявал нищо. Нито пък на Клитумна, доколкото си спомняше. Никога през живота си той не беше подарил никому нищо, а тя беше достатъчно добре запозната с човешката природа, за да знае, че това се дължи не толкова на бедността му, колкото на вродената му стиснатост: щедрият дава и тогава, когато не притежава кажи-речи нищо.

— О, Луций Корнелий! — възкликна радостно гъркинята. — Наистина ли? Кога ще мога да видя?

— Когато реша, че е дошъл моментът. — Обърна той стола си, за да погледне през големия прозорец зад себе си. — Колко е часът?

— Не знам… сигурно около осмия час. Във всеки случай е рано за вечеря.

Сула се надигна от мястото си, отиде до раклата, извади дисагите иззад нея и ги преметна през рамо.

— Ще се върна за вечеря.

Устата й провисна, докато го гледаше как се насочва към вратата.

— Сула! Ти си най-досадното създание на света. Кълна се! Едва си се прибрал вкъщи и вече отново се стягаш да излизаш. Да ти кажа, не ми се вярва толкова да си се затъжил за Метробий, след като тъй и тъй си го имал през цялото време до себе си!

Сула се спря за миг насред стаята и широко се усмихна.

— Разбирам! Сцилакс е идвал да се оплаква, нали?

— Може и така да се каже. Дойде като някакъв трагик, в ролята на Антигона, и си тръгна като комик, играещ евнуха в пиесата. Клитумна като че ли го уцели, където не трябваше! — засмя се Никополис, като си спомни за сцената.

— Пада му се на старата курва. Знаеш ли, че той умишлено не е позволявал на момчето да се научи да чете пише!

Но дисагите върху гърба му отново предизвикаха подозрения.

— Толкова ли ни нямаш доверие, че ги взимаш отново със себе си? — попита тя.

— Не съм чак такъв глупак — каза й Сула на сбогуване.

Пусто женско любопитство! Оказа се глупак. Как можа да не се сети какво го чака вкъщи? Затова трябваше възможно най-бързо да отиде до Големия пазар, където да прекара около час, съсредоточен с какво точно да донапълни торбите си, похарчвайки и последните остатъци от хилядата си денария, които бе мислил да запази за бъдещето. Пфу, жени! Да не си заврат носа някъде! Как можа да не се сети навреме?

И така дисагите започнаха да се пукат по шевовете от шалове и гривни, от пъстри източни чехлички и финтифлюшки за коса. На вратата на Клитумна го посрещна все същият роб, който му съобщи, че дамите и господарят Стих са вече в триклиния, но са предпочели да поизчакат още малко, преди да започнат с вечерята.

— Кажи им, че идвам след малко — заръча му Сула и се запъти към покоите на Никополис.

Наоколо нямаше признаци на живот, но за всеки случай Сула затвори кепенците на прозореца и залости здраво вратата зад гърба си. Нахвърли набързо накупените подаръци върху писалището, а до тях няколкото свитъка с книги, които си беше харесал по време на пътешествието. Едната от двете дисаги така и остана непобутната. От другата бяха наизвадени няколко ката дрехи, които си намериха място върху леглото, а след тях се подаде чифт навити чорапи. Сула забърника внимателно из тях и извади две мънички шишенца със запушалки, грижливо запечатани с восък. После се показа и една на вид най-обикновена дървена кутийка, достатъчно малка, за да се изгуби в шепата му. Сякаш не можеше да устои на изкушението, той повдигна капачето й, което между другото си пасваше прекрасно с отвора на кутийката, и погледна вътре. Съдържанието й като че ли с нищо не можеше да привлече интереса на любопитния: само няколко щипки сивкавобял прашец. Сула му се полюбува малко, сетне пръстите му наместиха капачето и кутийката трябваше да си намери мястото сред останалите вещи. Но къде? Погледът му обиколи стаята и веждите му неволно се сбърчиха в колебание.