Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Пред вратата си пое дълбоко въздух и потропа. Вътре го чакаше цял един свят от истерични жени. И нямаше нищо чудно в това, че и Никополис, и Клитумна се радват да го видят отново. Двете плачеха и цвилеха от радост, увисваха на врата му, докато той ги изблъскваше с ръце, кръжаха около него, следваха го навсякъде, решени за нищо на света да не го оставят на мира.

— Къде се предполага, че ще спя идните дни? — попита той, като в същото време отказа да остави дисагите си на роба, който се беше завтекъл да ги поеме.

— При мен — победоносно му отвърна Никополис, която най-сетне бе успяла да срази Клитумна.

Вратата към таблиния така и не се отвори, което направи впечатление на Сула, докато той я задминаваше, следвайки Никополис навън под колонадата и оставяйки мащехата си да кърши ръце в атрия.

— Предполагам, че докато ме е нямало, Стихчо — Свинчо се е чувствал като у дома си? — обърна се към любовницата си, когато стигнаха онази част от къщата, която й беше предоставена.

— Ето — показа му тя новия дом, без да обърне внимание на въпроса му.

Не можеше да се отрече, заради него се беше разделила с просторната си дневна, ограничавайки се със спалнята и допълнителната стаичка. Сула усети, че се изпълва с признателност към Никополис и я изгледа с известна тъга, може би нещастен, че никога допреди не я е обичал тъй силно, както в този миг.

— Всичко това е за мен? — не вярваше той.

— За теб — усмихна му се тя.

Сула захвърли дисагите си върху леглото.

— А Стих? — не можа да се стърпи да попита.

Естествено тя повече би искала той да я целуне, да я люби, но много добре знаеше, че докато е бил далеч от нея и Клитумна, не си е губил времето и едва ли точно в този миг би потърсил утеха в тялото й. Плътта щеше да почака. Въздишайки тежко, Никополис трябваше да се задоволи с ролята си на добросъвестен осведомител.

— Което си е истина, Стих е заздравил позициите си — започна тя и посегна да разопакова багажа му.

Той обаче не й позволи и пусна дисагите зад една от раклите за дрехи, където никой да не ги пипа. След което се премести върху любимия си стол, поставен зад ново писалище. Никополис седна на леглото.

— Искам да науча всичко — подкани я той.

— Ами Стихчо се е намърдал в царските покои и естествено ползва и таблиния. Но, от друга страна, така е по-добре, защото стои по-далеч от нас и не ни къса постоянно нервите. Дори Клитумна вече трудно го издържа. Да минат още няколко месеца и съм убедена, че ще го изхвърли. Във всеки случай беше много мъдро от твоя страна, дето се махна — започна тя уж машинално да оправя възглавниците зад гърба си. — Да си призная, когато тръгваше, бях абсолютно против това, но с времето размислих и открих, че си бил напълно прав, а аз просто не съм си давала ясна сметка за нещата. Стихчо завзе къщата ни като някакъв велик пълководец, а теб те нямаше да му помрачиш удоволствието от победата. Е, нещата се попромениха. Книгите ти отидоха на боклука — не, няма страшно, робите ги спасиха навреме, — а след тях и всичките ти лични вещи: дрехи и така нататък. Но понеже всички роби биха предпочели ти да си тук, а не той, нищо не се е изгубило — всичко сега е някъде из тази стая.

Светлите му очи обходиха стените и красивата мозайка на пода.

— Много мило — съгласи се Сула. — Продължавай.

— Клитумна не беше на себе си от мъка. Не й беше минало дори през ума, че Стихчо ще ти изхвърли нещата. Дори мисля, че изобщо не е искала да го взима у дома си, но не е знаела как да му откаже. Все пак кръвта вода не става, а тя друг роднина, освен него няма. Клитумна може и да не е от най-умните, но й е повече от ясно, че ако племенникът й толкова е настоявал да се пренесе тук, направил го е единствено с надеждата по този начин да те изхвърли на улицата. В крайна сметка не може да се оплаче от безпаричие. Но това, че теб те нямаше дори когато той ти изхвърляше вещите, му отне голяма част от удоволствието. Никакви разправии, никакви възражения, нищо… Само нацупени роби, хленчеща леля Клити и аз… дето гледам през него като през стъкло.

На вратата се появи мъничката робиня Вити с поднос в ръце, а на подноса — кифлички, банички, сладкиши и пасти. Усмихвайки се плахо на Сула, тя остави подноса на края на писалището и като забеляза с крайчеца на окото си небрежно захвърлените дисаги зад раклата, на свой ред се насочи към тях, за да ги разопакова.

Сула скочи толкова бързо от мястото си, че Никополис дори не забеляза кога е застанал на пътя на момичето. Преди секунда си седеше мирно и тихо на стола, а ето, че сега любезно даваше знак на робинята, че е по-добре да стои далеч от раклата, щипеше я игриво по бузата и властно я отпращаше от стаята. Това започваше да й се струва наистина съмнително.