Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Не и за да се вика доктор.

Разсъдъкът му се връщаше и трябваше да си признае, че още веднъж Никополис бе познала — на другия ден вече нямаше да има и помен от мрачните му настроения.

— Толкова бих искал… толкова, толкова бих искал да полудея! — отговори й Сула. — Но, изглежда, не ми се удава.

Момичето не помръдна от мястото си.

— Значи Фуриите още не те искат при себе си.

— Ти сама ли си? — погледна я той укорително. — Какво ги е прихванало родителите ти да те пускат да се разхождаш по това време?

— Робинята ми е с мен — спокойно му отвърна тя и се отпусна на земята. В очите й проблесна палава искрица, а устните й издайнически се извиха в краищата си. — Тя е добро момиче. Изключително предана и дискретна.

— Искаш да кажеш, че те оставя да си ходиш, където искаш, и не те издава на баща ти. Но един ден — отбеляза човекът, когото винаги хващаха, — ще те хванат.

— Но дотогава защо да се тревожа за такива неща?

Юлила се умълча и внимателно заразглежда лицето му, очевидно доволна от това, което вижда.

— Върви си вкъщи, Юлила — въздъхна той. — Ако ще те залавят, по-добре да не е с мен.

— Защото си лоша партия, нали? — попита момичето.

Той не можа да се въздържи и се усмихна.

— Ако така ти харесва.

— Но аз не мисля, че си!

О, какви богове му я бяха пратили? Заслужаваха само благодарности! Сула се отпусна. Изведнъж му се стори, че е станал неузнаваемо лек, сякаш наистина някакъв незнаен, добродушен бог се е разшетал около него. Необичайно усещане за човек, който никога не е познал доброто.

— Аз наистина съм лоша партия, Юлила.

— Глупости! — настояваше на своето тя.

Сула разбираше добре жените, а пред себе си имаше момиче, което беше готово едва ли не да се просне в краката му. Вътрешният му глас обаче не преставаше да го убеждава, че подобна грешка не бива да допуска, че трябва да бъде груб, за да развали цялата магия и да се отърве от неканената си събеседничка. Ала не му беше по силите. Не и с момиче като това, то не го заслужаваше. За нея той трябваше да бръкне дълбоко в торбата с лъжите и да извади оттам най-лъскавия Луций Корнелий Сула: онзи, освободеният от всякакъв фалш, невинният, неопетненият.

— Е, благодаря ти за доверието, млада Юлило — малко колебливо рече той, защото не знаеше какво точно й се иска да чуе, а държеше да й направи впечатление.

— Не бързам — каза му тя със сериозен тон. — Искаш ли да поговорим?

Сула й направи място върху камъка.

— Добре. Но седни до мен. Земята е много влажна.

— Казват — започна тя, — че ти си позор за рода си. Но аз самата не виждам с какво си заслужил подобни оценки, след като тъй и тъй не ти е била предоставена никаква възможност да постигнеш нещо повече.

— Имам някакво смътно чувство, че авторът на тази забележка е баща ти.

— На коя забележка?

— Че съм бил позор за рода си.

Тя беше безкрайно учудена.

— О, не! Не и тата! Той е най-мъдрият човек на земята!

— Докато моят баща беше най-глупавият. Двамата с теб стоим на противоположните полюси в римското общество, млада Юлило.

Тя се беше захванала да къса дългите треви около камъка, издърпваше ги заедно с корените и с чевръстите си пръсти ги оплиташе на венец.

— Ето — подаде го тя на Сула, щом венецът беше готов.

На него изведнъж му секна дъхът; бъдещето изведнъж се сви пред очите му в някакъв могъщ спазъм и макар и само за миг му се показа напълно различно.

— Венец от трева! — зачуди се той. — Не! Не и за мен!

— Разбира се, че е за теб — настояваше Юлила, но понеже той така и не посегна да го поеме от ръцете й, тя сама се приведе и му го сложи на главата. — По-добре щеше да е, ако имаше цветя, но по това време на годината…

Тя наистина не разбираше! Но пък и той нямаше да седне да й обяснява, затова й напомни:

— Но венец от цветя се дава само на любимия.

— Ти си любимият ми — нежно изрече момичето.

— Само за кратко, малката, а после ще ти мине и няма дори да си спомняш за мен.

— Нищо подобно!

Сула скочи на крака и се засмя:

— Я стига! Та ти си само на петнайсет!

— На шестнайсет! — възрази му девойката веднага.

— Петнайсет, шестнайсет, къде е разликата? Ти си си просто едно дете.

Юлила се изчерви от възмущение и в погледа й проблесна гняв.

— Не съм дете! — извика му тя.

— Разбира се, че си — засмя се той отново. — Погледни се само каква си ми пухкавичка, като някакво кученце.

Така беше по-добре! Трябва да я постави на мястото й, докато е време.