Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Но като че ли се беше престарал. Беше я засегнал твърде дълбоко, беше я наранил в самата душа и изведнъж беше убил цялото й желание.

— Нима не съм хубава? — попита Юлила. — Винаги съм си мислила, че съм.

— Да пораснеш е неприятна работа — рязко отсече Сула. — Предполагам, че почти всички родители казват на момиченцата си, че са хубави. Но светът гледа с други очи. Като пораснеш, ще бъдеш достатъчно привлекателна, за да си намериш съпруг.

— Но аз искам единствено теб — едва-едва промълви тя.

— Стига толкова. Най-добре да престанеш да си правиш илюзии, дебеличкото ми кученце. А сега бягай, преди да съм ти дръпнал опашката. Хайде, къш!

Юлила така и направи, а робинята изостана и отчаяно й викаше да я изчака. Сула ги наблюдаваше как се спускат една след друга по склона и чак след като изчезнаха, седна отново на камъка.

Венецът стоеше все още върху главата му и контрастираше с огнените му къдрици. Сула вдигна ръка, за да го свали, но не го хвърли. Остана известно време да се взира в изсъхналите тревички, след което го прибра в пазвата си и пое към къщи.

Бедното дете. Все пак беше я обидил незаслужено. Но трябваше на всяка цена да я отблъсне от себе си. Само това му липсваше, съседката на Клитумна да скита нощно време пред къщата й, и при това да има за баща сенатор.

Но докато слизаше надолу към дома си, на всяка крачка усещаше как изсъхналата трева го боде в гърдите, напомняйки му за себе си. „Корона Граминея“. Венец от трева. При това даден му на Палатина, където още преди векове Ромул е положил основите на своя град, където са се гушели една до друга сламените колибки като онази до Стълбите на Какус, която и досега се пазеше като талисман от гражданите. Венец от трева, даден му от самото въплъщение на Венера — при това от една от дъщерите й, Юлия. Това беше знамение.

— Ако всичко свърши тъй, както искам, ще издигна храм в твоя чест, Венера Победителка! — зарече се той на глас.

Защото най-сетне пред очите му се разгърна истинският път, който трябваше да следва. Опасен. Отчайващ. Но за човек, който няма какво да губи и иска всичко да спечели, това беше единственият възможен път.

Вече се здрачаваше, когато робът му отвори вратата у Клитумна и Сула попита къде са жените. Двете го чакаха в триклиния, застанали една до друга, за да могат да го обсъждат, без да извисяват глас. Всъщност нямаше съмнение, че именно той беше обект на разговора им. Както се излежаваха върху кушетката, и двете скочиха като по нечий знак при влизането му, опитвайки се да изглеждат възможно най-невинни и невъзмутими.

— Искам пари — смело заяви Сула.

— Ама Луций Корнелий… — мигновено настръхна Клитумна.

— Млъкни, стара развратнице! Искам пари.

— Но Луций Корнелий!

— Заминавам на почивка — беше единственото обяснение, което той щеше да им даде, без дори да се излегне до тях. — Зависи от вас. Ако искате да се върна — за да получавате още от това, което притежавам, — ще ми дадете хиляда денария. Ако ли не, напускам Рим завинаги.

— Всяка от нас ще ти даде по петстотин — неочаквано се съгласи Никополис, като се опитваше да разбере по погледа му какво си е наумил.

— Сега, веднага — настоя Сула.

— Може би няма да намерим толкова в къщата — опита се да се измъкне гъркинята.

— По-добре да се поразтърсите, защото нямам намерение да чакам.

Когато след петнайсетина минути Никополис отиде до стаята му, той вече си приготвяше багажа. Тя седна на леглото му и без да продума, зачака да благоволи да я погледне.

Накрая не се стърпя и отвори първа уста:

— Ще си получиш парите. Клитумна прати иконома при банкера. Къде ще ходиш?

— Не знам, пък и не ме интересува. Просто ми се ще да се махна оттук. — Опитваше се той да сгъне с възможно най-малко движения чорапите си на топка, преди да ги пъхне в ботушите.

— Събираш си багажа като истински войник.

— Откъде знаеш как войниците си събират багажа?

— О, ами по едно време бях любовница на военен трибун. Можеш ли да повярваш, дори вървях в строя. На какво ли не е способен един млад човек в името на любовта! Обожавах го. Затова го придружавах навсякъде. В Испания, после в Азия — въздъхна Никополис.

— И какво стана накрая? — попита Сула, докато сгъваше една от по-елегантните си туники около кожени гащи.

— Убиха го в Македония, а аз се върнах вкъщи.

Изведнъж я обзе някаква печал и съжаление, но не толкова към покойния й любовник, колкото към Луций Корнелий, красивия лъв, който беше заловен и хвърлен на арената.