Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Кой знае защо, Сула си спомни за мъжа с благородната осанка, който му беше направил впечатление на церемонията по встъпването в длъжност на новоизбраните консули; нали и той имаше пурпурен ръб върху тогата.

— Как изглежда?

— Същинска гротеска! Най-огромните вежди, които можеш да си представиш! Като някакви космати гъсеници. — Жената посегна към задушените броколи. — Поне трийсет години по-стар от Юлия. Горката!

— Че какво толкова необичайно има? — реши, че е крайно време да се намеси в разговора Стих. — Поне половината девойки в Рим си взимат мъже, които могат да им бъдат бащи.

Никополис се намръщи и се обади:

— Е, чак пък половината! Една четвърт може би е по-точно.

— Отвратително! — отбеляза Стих.

— Глупости! — енергично му възрази гъркинята и се надигна, за да го изгледа пренебрежително. — Ако искаш да знаеш, грознико, младите момичета имат много по-различно мнение за възрастните мъже от това, което всички си мислят! Най-малкото възрастните си знаят мястото и се държат далеч по-разумно от младоците! Най-нещастните ми връзки са били с мъже под двайсет и пет. Мислят си, че всичко им е ясно, ама всъщност живеят като в мъгла. Като някакви добичета са. Всичко свършва, преди още да е започнало.

Понеже самият Стих беше само на двадесет и три, думите й нямаше как да не го засегнат.

— А ти какво? Мислиш, че на теб всичко ти е ясно, така ли?

Но „гневната“ му реплика беше посрещната по-скоро с безразличие.

— Във всеки случай повече отколкото на теб, грознико.

— Стига, стига, тази вечер всички трябва да сме радостни и щастливи! — прекъсна ги Клитумна. — Та нали нашият скъп Луций Корнелий се е завърнал.

Скъпият им Луций Корнелий използва случая, за да награби мащеха си и като я просне под себе си на кушетката, да започне да я гъделичка, докато не я чуе да пищи неистово от удоволствие и да маха във въздуха с крака. Никополис нямаше как да не се притече на помощ на приятелката си и също се хвърли в сражението, гъделичкайки на свой ред Сула. В крайна сметка кушетката се превърна в едно безразборно меле.

Това вече се стори прекалено на Стих. Стиснал под мишница новата си книжка, той се изхлузи от ложето и се измъкна тихомълком от стаята, без никой от другите дори да усети. Как можеше да се изгони такъв човек? Та леля Клити беше влюбена до уши в него! Дори докато Сула го нямаше, племенникът й не бе успял да изхвърли нещата му на улицата. През цялото време само я беше слушал как плаче, задето двете й момченца не могли да се понасят.

Той почти не беше вкусил от вечерята си, но това не го тревожеше особено, защото в стаята си имаше солиден запас от неща за похапване: цяло гърне, пълно с любимите му сиропирани смокини и медени сладки, което готвачът трябваше всеки ден да пълни, а също разни напарфюмирани, лепкави желета, идващи чак от Партия, сочни стафиди, пасти, подсладено вино и какво ли още не. Спокойно можеше да мине и без овнешко печено и задушени броколи; стигаше му само да има нещо сладко под ръка.

Подпрял брадичка на ръката си, запалил голямата лампа, за да пропъди сенките на падащата вечер, Луций Гавий Стих замислено смучеше захаросани смокини, разглеждаше картинките, които Сула му беше подарил, и внимателно четеше краткия гръцки текст встрани от тях. Разбира се, за него не беше трудно да се досети, че ако Сула му е подарил подобно четиво, направил го е само за да му докаже, че той самият не се нуждае от него, понеже тъй и тъй се справя добре, но това не го притесняваше. Стих не можеше да се нарече нито горд, нито честолюбив. Ах! Нещо се случваше под бродираната му туника! Ръката му се прокрадна надолу, за да се скрие от единствената публика — гърнето със сиропираните смокини.

Колкото и да не му се искаше да си го признае, Луций Корнелий Сула трябваше да се остави на някакъв смътен вътрешен импулс и на другата сутрин да прекоси целия Палатин, за да отиде до мястото в Палация, където преди време се беше срещнал с Юлила. Вече беше истинска пролет и навсякъде зелените площи се губеха под всевъзможните цветове на нарцисите и анемониите, на зюмбюлите и теменужките, дори тук-там на някоя подранила роза; дивите ябълки и праскови също бяха отрупани с бели и розови цветове, а камъкът, на който двамата с нея бяха седели през януари, едва се виждаше сред избуялите треви.

Придружена от вечната си спътница — робиня, Юлила и сега стоеше на същото място, като още отдалеч му се стори, че е поотслабнала, а кожата й е поизгубила медения си цвят. Щом го забеляза, по лицето й се изписаха едновременно радост и триумф, които като вълни мигом се предадоха по цялото й същество. Не беше ли наистина прелестна! Никога през цялата история на човечеството сред смъртните не се беше раждала подобна красавица! Сула се закова на място и усети как целият настръхва от ужас и страхопочитание. Венера! Тя беше Венера. Господарката на живота и смъртта. Защото какво е животът, ако не прераждане, и какво е смъртта, ако не изчезване? Всичко останало беше просто украса, измислици, които хората сътворяваха, за да убеждават сами себе си, че животът и смъртта трябва да означават нещо повече. Да, тя беше Венера. Но дали това правеше него Марс? Беше ли той неин равен сред божествения пантеон? Или просто му се отреждаше ролята на Анхиз, смъртния, с когото богинята бе благоволила да прекара един-единствен миг от олимпийската си вечност?