Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Право го каза! — засия от удоволствие Цезар.

— И все пак трябва да призная, че думите ти много ме озадачават!

— Когато му дойде времето, ще разбереш всичко.

Настъпи мълчание. Двамата мъже отпиха от оцветената в червено вода, чудейки се какво да кажат. Досега не бяха имали възможност да се опознаят добре: срещнеха ли се на улицата, си разменяха поздрави, колкото да си напомнят, че са членове на Сената. Да се установят приятелски връзки между тях така изведнъж, щеше да е трудно и естествено и двамата се чувстваха неудобно. Особено след изричното желание на домакина да не прекаляват с виното, което, ако не друго, то поне би им развързало езика.

Цезар се покашля и остави чашата си върху дългата масичка досами кушетката.

— Предполагам, Гай Марий, че тазгодишната „реколта“ сред магистратите не те е въодушевила кой знае колко — захвана той най-злободневната тема.

— Богове! Никак даже. Сигурен съм, че и ти мислиш като мен.

— Наистина сред избраните никой не струва. Понякога се чудя дали всички ние не бъркаме, като държим на това управниците ни да стоят на своя пост само една година и нито ден повече. Може би ще е по-добре видим ли някого да се справя добре със задълженията си, да го оставим за по-дълго време на служба, така че да се свърши повече работа.

— В това има известна логика и без съмнение, ако хората не бяха такива, каквито са, подобна промяна би се отразила изключително благотворно — съгласи се Марий. — Но има една пречка.

— Каква пречка?

— Кой ще определи дали един магистрат си струва или не? Той самият? Сенатът? Народното събрание? Конниците? Избирателите? Можем ли да твърдим, че съществува поне една институция, която не се поддава на корупция и съответно заслужава подобно доверие?

Цезар се засмя.

— Е, аз например смятах, че Гай Гракх е добър магистрат. Когато се кандидатира за втори път за народен трибун, имаше безрезервната ми подкрепа, когато се кандидатира за трети — също. Не че гласът ми би имал голямо значение, след като тъй и тъй съм патриций.

— Но виждаш ли, Гай Юлий, ти засегна точно най-болния въпрос — отбеляза тъжно гостът. — Всеки път, когато Рим открие в нечие лице своя спасител, крилете му биват подрязвани. И защо? Защото го е грижа повече за Рим, отколкото за фамилии, фракции и финанси.

— Не мисля, че това важи единствено за римляните — свъси вежди Цезар и челото му леко се сбърчи. — Хората навсякъде си приличат. Аз лично не виждам някаква особена разлика между римляните, гърците, картагенците, сирийците или които и да било други народи по света поне що се отнася до завистта и алчността. Единствената реална възможност определен човек да властва достатъчно дълго, за да изпълни това, на което е способен, е да стане цар. Цар на дела, не на книга.

— Но Рим никога няма да допусне отново да бъде управляван от царе — напомни му Марий.

— Ако се съди по последните петстотин години. Вече напълно сме забравили какво е това цар. Не е ли странно? Повечето страни по света са се опрели на абсолютната власт, но не и ние. Нито гърците, между другото.

Марий се усмихна:

— Така е, защото и Рим, и Гърция са пълни с хора, които си въобразяват, че самите те са царе, наред с всички други. А дори да е прогонил царете си, Рим определено не е установил същинската демокрация.

— Разбира се! Същинската демокрация е плод на фантазията на гръцките философи. И като погледнеш каква неразбория цари при гърците, как би могло благоразумни хора като римляните да направят същото? При Рим всичко е просто: мнозинството се управлява от малцинството. От знатните фамилии… — Цезар се спря насред изречението си.

— И тук-там от някой нов човек — помогна му да излезе от затрудненото положение Гай Марий, очевидно имайки предвид себе си.

— И от някой нов човек — съгласи се той.

В този миг се появиха двамата му синове. Не можеше да им се отрече, че се държат точно както им повелява положението в семейството, от една страна, и в обществото, от друга: със самочувствие и в същото време с почитание към по-възрастните, въздържано, но в никакъв случай срамежливо.

По-големият се казваше Секст Юлий Цезар и гонеше двадесет и петата си година. Беше висок, със светлокестенява коса и сиви очи. С опита си на човек, който е общувал с много негови връстници, Гай Марий от пръв поглед установи, че нещо у младежа не е съвсем наред: под очите му се виждаха бледи сенки, които издаваха преумора, а устните му изглеждаха болезнено тънки, но като че ли не по рождение.