Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Ето значи от какво са били сенките под очите на младия Секст! Горкото момче било астматик. Без съмнение това щеше да се отрази зле на кариерата му.

— Да — рече Марий, — имал съм случай да се сблъскам с тази болест. Според баща ми за астматиците най-ужасното време настъпва с жътвата, когато вятърът разнася навсякъде плява, но също и през пролетта, когато постоянно дишаме, без да знаем, цветния прашец. Също казваше, че астматиците изпитвали непоносимост към животните, особено към конете и кучетата. Когато го повикат в армията, не трябва да го пускаш в конницата.

— Той вече и сам си го знае — въздъхна отново Цезар.

— Но ти беше започнал да ми разправяш за семейния ви съвет, Гай Юлий — напомни му Марий, останал под силно впечатление от чутото; подобни демократични порядки не можеха да се срещнат дори и при най-малката изономия в Гърция! Юлий Цезарите бяха наистина необичайни личности! За външните хора си оставаха порядъчно, патрицианско семейство, истински стълб на обществото. Но между самите тях всичко беше толкова нетрадиционно!

— Та говорех ти как Секст си избра да ходи редовно на Огнените поля, защото серните изпарения му помагали — продължи разказа си бащата. — Помагат му и досега, затова и още не е престанал да посещава Путеоли.

— А по-малкият ти син? — попита гостът.

— Гай каза, че на света имало само едно нещо, което го блазнело, макар и в никакъв случай да не можем да го наречем лукс. Поиска да му позволим да вземе жената, която сам си избере.

Марий повдигна вежди недоумяващо:

— Богове! И вие дадохте ли си съгласието?

— Разбира се.

— Ами ако ви скрои редовния номер и се влюби в някоя уличница?

— Тогава ще си я вземе за жена, стига сам да го иска. Но мисля, че няма защо да се тревожим за Гай — отбеляза Цезар, който прекалено много обичаше децата си, за да ги оценява безпристрастно. — Той е от онези хора, на които главата стои здраво на раменете.

— Вие в семейството как се жените? По стария патрициански обичай конфареацио — веднъж за цял живот? — побърза да запита Марий, на когото не му се щеше да повярва на ушите си.

— Ами да, как иначе?

— Богове!

— По-голямата ми дъщеря Юлия също е стъпила здраво върху земята — продължи Цезар. — Приета е за читател във Фаниевата библиотека. Аз самият имах намерение да кандидатствам за членство, но понеже нямаше смисъл и двамата да се записваме едновременно, я оставих да влезе на мое място. По-малката, уви, не може да се похвали с подобно нещо, но пък и според мен пеперудки като нея не се нуждаят от мъдрост. Те просто — вдигна рамене той и се усмихна малко накриво — правят живота да изглежда щастлив и безгрижен. Не бих искал светът да се лиши от такива прекрасни създания като дъщеря ми. Пък след като тъй и тъй сме изпаднали в нелекото положение да се грижим за четири деца, поне се радваме, че тя се роди последна. Още повече, че не се оказа момче.

— Тя какво си пожела? — на свой ред се усмихна Гай Марий.

— О, каквото и предполагахме. Сладкиши и хубави дрехи.

— А ти, след като се лиши от читателството?

— Избрах си в къщата винаги да има от най-хубавото масло за лампи и от най-хубавите фитили. С Юлия сключихме сделка. Ако тя ми позволява да чета нейните книги, аз ще й разрешавам да ми ползва лампите.

Марий се усмихна блажено и се замисли върху поуката от думите на домакина. Той все повече му харесваше. И какъв щастлив живот водеше той, лишен от сложнота и противоречия! Заобиколен от съпруга и деца, които не само се опитва според възможностите си да глези, но и които го вълнуват повече от всичко. Марий вече беше дълбоко убеден, че Цезар наистина познава децата си, и престана да се тревожи дали младият Гай няма да си подбере някоя уличница от Субура.

Покашля се, за да наруши настъпилото мълчание.

— Гай Юлий, трябва да си призная, че тази вечер се чувствам прекрасно, но се сещам, че още не си ми казал защо трябваше да останем трезвени.

— Ако нямаш нищо напротив, нека първо отпратя робите си — прекъсна го той. — Виното е пред нас, а след като часът на откровението наближава, можем и да не го пестим. Тогава защо да ги държим да го разреждат?

Подобно добросъвестно отношение с робите нямаше как да не изненада Марий, който с годините се бе научил с какво безразличие римската висша класа е свикнала да третира домашните си прислужници. Не ставаше дума за материалното им положение — всеки господар се грижеше робите му да се чувстват възможно най-добре, — но обикновено на тях се гледаше като на предмети, пред които може спокойно да се разговаря за всичко. Самият Марий така и не бе възприел това отношение, защото както Цезар, а и баща му винаги отпращаше робите си, преди да засегне определени теми.