Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Но за да бъдем верни на истината, трябва да отбележим, че Гай Марий не даваше пукната пара за всичко това. Просто се чувстваше задължен да похарчи главозамайващите суми, с което да покаже на околните истинската си цена. Самият той си беше избрал най-малката стая в къщата, където, освен походното легло нямаше други мебели и където спеше с меча си от едната си страна и със старото, миризливо войнишко наметало от другата. За украса на спалнята му служеше единствено окаляният и прокъсан вексилиум — знамето, което любимият му легион му беше подарил, щом испанската му кампания завърши. Това беше истински живот за мъж като него! И преторството, и консулството означаваха за Гай Марий само едно: че ще може да командва армии. Но консулът струваше много повече от претора! А вече му ставаше ясно, че никога няма да стане консул. Защото, когато човек се е родил никой, и всичкото богатство на света не може да му купи гласовете на избирателите.

Времето беше същото като предния ден — ръмеше ситен, леден дъжд и всичко сякаш се разлагаше в непоносима влага. Марий отново беше забравил, че е богат, и на излизане беше хвърлил върху изящната си тога старото войнишко наметало, пропито с тежка, остра миризма, предназначено не за римските улици, а за пронизващия вятър в Алпите или продължаващите с дни проливни дъждове в Епир. Това беше дрехата — мечта на всеки войник. Напластилата се с години воня на пот и мръсотия те поглъщаше целия и както ароматът на пресен хляб привлича гладния към пекарната, така и лигите на Марий потичаха, щом усетеше „прегръдката“ на своя боен другар.

— Влизай, влизай! — Гай Юлий Цезар го посрещна на вратата, протягайки изящните си ръце, за да поеме ужасяващото наметало. Гостът му очакваше, че миризмата му няма никак да се хареса на благородния домакин, който веднага ще го връчи на стоящия до него роб, преди сам да се е умирисал, но за негова изненада Цезар внимателно прокара ръка по плата и по лицето му се изписа едва ли не благоговение.

— Бих казал, че е видяло доста битки — промълви той и неволно примигна при вида на златопурпурната тога, която издаваше у Гай Марий далеч по-дебелашки чувства, отколкото се очакваше.

— Това е единственото наметало, което съм носил — обясни му Гай Марий, без да усеща, че е облякъл наопаки тогата си.

— Лигурийско, нали?

— Разбира се. Когато баща ми ми го подари, още не беше обличано. Това беше подаръкът му за седемнадесетия ми рожден ден, когато се записах в армията като кадет. Но откровено казано — продължи Гай Марий, който почти не обръщаше внимание на факта, че Гай Юлий Цезар живее в твърде скромен за обществения си ранг дом, и почти механично следваше домакина си към триклиниума, — когато ми дойде ред и на мен да се погрижа за снаряжението на войниците си, направих всичко възможно и те да се облекат така — как иначе ще искаме от хората си да бъдат здрави, ако ги оставяме да мръзнат мокри до кости. — За миг се замисли и бързо добави: — Разбира се, всеки си плати обикновеното войнишко снаряжение! Един командир, който претендира да си е заслужил заплатата, трябва да покрива допълнителните разходи с част от своя дял от плячката.

— А ти си си заслужил заплатата, доколкото знам — съгласи се Цезар, като се излегна върху лявата половина на ложето в средата, посочвайки с жест на госта си да се разположи върху дясната, място, което винаги се е смятало за най-почетно.

Робите им свалиха ботушите и след като Гай Марий предпочете да не се пали мангал, защото според думите му би го задушавал с дима, им предложиха чорапи. И двамата приеха, след което всеки за себе си се зае да нагласи облегалката за лявата си ръка по такъв начин, че да му е най-удобно да се храни. В стаята влязоха други двама роби — единият носеше виното, а другият трябваше да го налива.

— Синовете ми ще се появят след малко, а дамите ще дойдат за вечерята — каза Цезар и в същото време направи знак на роба с виното да не бърза. — Надявам се, Гай Марий, да не ме сметнеш за стиснат, но любезно ще те помоля да си пиеш виното така, както ще го пия и аз — разредено. Имам си причини да настоявам за това, но ще ми е трудно да ти ги обясня веднага. Засега мога само да ти кажа, че ще е по-добре, ако и двамата останем с бистри глави. Освен това на дамите им става неудобно да гледат как мъжете се наливат с неразредено вино.

— Пиенето не ми е слабост — успокои го Гай Марий, който, за да потвърди думите си, остави виночерпеца да напълни чашата му само с един пръст вино и показа, че иска да му бъде долята вода до ръба. — Всеки, който е удостоил с присъствието си своя домакин, за да му изрази по този начин уважението си, трябва да внимава как използва езика си.