Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Както и да е. Успя да бъде избран сред прегорите, макар и последен по ранг. При това се измъкна чист след набързо скалъпеното обвинение в опит за подкуп, с което го посрещнаха на новия пост. Подкуп! Та той дори не можеше да помисли за подобно нещо! В онези години Марий просто не разполагаше със средства, за да подкупва, когото и да било. За щастие сред хората, които го бяха издигнали за претор, се намериха и такива, които от собствен опит или от чутото от други се бяха запознали със способностите му на военен командир. Римляните винаги са изпитвали слабост към превъзходните войници и това го спаси.

Сенатът го назначи за управител на Далечна Испания с мисълта, че така ще го държи настрана от политическия живот и че може би най-после ще успее да го направи свой човек. Но понеже Гай Марий беше преди всичко военен, от това си назначаване той можеше само да спечели.

Иберийците — особено полудивите племена на запад в Лузитания и на северозапад в Кантабрия — владееха до съвършенство една военна тактика, която оставаше неразбираема за повечето римски офицери и носеше големи успехи срещу римските легиони. Те никога не даваха генерално сражение, както беше прието у повечето народи по света — една доста рискована стратегия, при която всичко се залага на една карта и която, ако имаш за противник римските легиони, обикновено води до катастрофално поражение. Не, иберийците си бяха дали добре сметка с кого си имат работа и отдавна се бяха решили да се бият до последен дъх, ако ще и войната да продължи с години. Защото за тях тази война значеше много — тя единствена можеше да запази етническата им самоличност; келтиберийските племена се бореха не за друго, а за собствената си социална и културна независимост.

Но понеже не им стигаха средствата да поддържат толкова време една добре обучена армия, местните бяха захванали жестока и безкомпромисна война срещу нашественика, в която малко или много участваше цялото население. Те никога не влизаха в открито сражение, вместо това устройваха засади на противниковите отряди, извършваха наказателни набези над римските лагери и селища, прибягваха до убийства, до грабежи, до опустошаване на цели стопанства, които вече са минали във вражи ръце, сиреч са се превърнали в римска собственост. Появяваха се там, където най-малко ги очакваха, не спазваха никакъв строй, никакъв ред, никога не носеха униформи, по които да се отличават. Тактиката им беше да удрят изневиделица и да изчезват като фантоми из дебрите на планините си, където бяха недосегаеми. Случваше се някой легион да влезе в градче, за което е имало сигурни сведения, че местният римски гарнизон е бил изклан до крак, но вместо на нож, населението ги посрещаше с такова безразличие, сякаш всички току-що са се разбудили от следобедната си дрямка и не могат да разберат за какво точно става дума. Римляните никъде не можеха да се чувстват в свои води.

Испания беше изключително богата страна, поради което всеки искаше да я завладее. Още преди цяло хилядолетие местното иберийско население се беше сблъскало с келтските племена, прехвърлили Пиренеите, за да се настанят в земите на юг от тях и в крайна сметка да се смесят с местното население. От юг пък периодично нахлуваха маври и бербери, които прехвърляха тесните проливи, разделящи Испания от Африка, и с културата си допълваха самобитността на полуострова.

Пак преди около хилядолетие по испанските брегове се бяха настанили финикийски колонисти, дошли от далечните Тир, Сидон и Берит в Сирия, а няколко века след тях бяха пристигнали и гърците. Преди двеста години в Испания на свой ред стъпиха картагенците, наследници на сирийските финикийци, основали могъща империя по северния африкански бряг, и ето, че Испания престана да бъде просто един затънтен край на Средиземноморието. Защото картагенците бяха дошли заради богатствата й: заради нейното злато, сребро, олово, цинк, мед, желязо. Испанските планини бяха богати на всякакви метали, а тяхното търсене по света непрестанно нарастваше. Цялото картагенско могъщество зависеше от испанските рудни находища. Дори пътят на калая минаваше през Испания, въпреки че там нямаше калаени находища. Мините се намираха на приказните Каситериди, тъй наречените Острови на калая, някъде накрай света, металът се пренасяше по море до малките кантабрийски пристанища, откъдето по търговските пътища на Испания достигаше до бреговете на Средиземноморието.

Картагенците бяха отлични мореплаватели, владееха Сицилия, Сардиния и Корсика, а това означаваше, че рано или късно техните интереси ще се сблъскат с римските. Конфликтът беше избухнал преди сто и петдесет години.