Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

При завръщането си в Нумидия Югурта носеше писмо от Сципион Емилиян до цар Миципса. В него толкова подчертано се изтъкваха смелостта, благоразумието и необикновеният интелект, проявени от Югурта по време на войната, че старият Миципса за кратко време забрави наследената от баща си неприязън към младия си племенник. И някъде по времето, когато Гай Семпроний Гракх намери смъртта си в горичката Фурина, в подножието на Яникуланския хълм, цар Миципса официално осинови Югурта и го обяви за пръв наследник на нумидийския престол. Обаче не забрави изрично да упомене в политическото си завещание, че Югурта не бива в никакъв случай да бъде провъзгласен за цар; на него бе отредил ролята на попечител на двете си невръстни деца, които едва навлизаха в пубертета.

Много скоро след като бе направил тези си разпореждания относно бъдещето на царството си, цар Миципса почина, оставяйки двамата си малолетни наследници на грижата на регента Югурта. По-малко от година след това по поръчение на Югурта по-малкият брат Хиемпсал беше убит; големият, Адербал, се спаси от клопката, която му се готвеше, и избяга в Рим, където се представи пред Сената и поиска от римския народ да уреди вътрешните работи на Нумидия и да лиши от власт Югурта.

— Всъщност защо толкова се страхуваме от тях? — питаше сега Югурта, връщайки се в настоящето, и отново зарея поглед в дъждеца, стелещ се като пелена над учебните площадки и пазарищата и закриващ напълно отсрещния бряг на Тибър.

В лоджията беше пълно с народ, но с изключение на един-единствен човек всички бяха просто охрана. Югурта не се доверяваше на тукашните гладиатори, които обикновено биваха наемани за целта, и си беше довел свои хора от Нумидия — всъщност това бяха същите онези, които преди седем години му бяха донесли главата на младия принц Хиемпсал, а пет години по-късно го бяха зарадвали и с тази на принц Адербал.

Този човек, към когото се обръщаше с въпроса си Югурта, представляваше едър, но не чак толкова, колкото него, мъж със семитски вид, който се беше разположил удобно на стол до своя цар. Ако се съдеше по поведението им, двамата трябваше да са кръвно обвързани — каквито всъщност и бяха, но Югурта често се правеше, че го забравя. Презряната майка на Югурта беше най-обикновено номадско момиче, произхождащо от някое забравено от боговете берберско племе, едно момиче, за което никой не би се сетил, ако не беше одрало кожата на Троянската Елена. Единствената компания на царя в този навъсен новогодишен ден беше природеният му брат, син на скромната му майка и на един от царедворците, за когото бащата на Югурта я беше омъжил от благоприличие. Името на този природен брат беше Бомилкар и той във всичко се беше показвал предан на своя повелител.

— Защо наистина толкова се страхуваме от тях? — отново попита Югурта, като този път в гласа му прозвуча нотка на отчаяние.

Бомилкар въздъхна:

— Според мен отговорът е твърде прост. Носи стоманен шлем, който повече прилича на обърнат леген, червеникавокафява туника и дълга до коленете плетена ризница, в ръката си държи къс меч, който да си признаем изглежда доста глупаво, закачил е на пояса си кама, дълга почти колкото меча, и е увесил на гърба си едно-две копия с малки остриета. Не е наемник. Не е и просяк. Казва се римски пехотинец.

Югурта изсумтя недоволно и поклати глава в знак на несъгласие:

— Това, уви, е само част от отговора. И римските войници умират както всички други.

— Умират, но много трудно — възрази му Бомилкар.

— Не, не, става въпрос за нещо съвсем различно. Което така и не мога да разбера! Човек може да ги купи толкова лесно, колкото и да си вземе хляб от фурната; следователно и те самите би трябвало да са меки като хляб. Но не са.

— Имаш предвид водачите им.

— Водачите им… Сиреч именитите Бащи на Сената. Та те са толкова корумпирани! Тогава защо толкова години не са се разложили? Би трябвало да са станали като восък, да са се стопили. Но не са. Вместо това са корави като камъни, студени като лед и в същото време хитри и лукави като партиянски сатрапи. И никога не се отказват. Ще се захванеш с някого от тях, ще го прикоткаш, ще си го опитомиш и изведнъж той изчезва и на негово място се появява друг, при когото нищо, ама нищо не е същото. Все едно си попаднал в друга вселена.

— И да не говорим, че точно онзи, който най-много ти трябва, точно него никога не би могъл да купиш. И не защото си няма цена, а защото, каквато и да е цената, ти не можеш да я заплатиш. Нямам предвид само парите — допълни Бомилкар.