Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Белият бик отказваше да се подчини. Пък и нищо чудно, ако бе чул кои са новоизбраните консули. „Аз самият — мислеше си Сула, — никога не бих си подложил бялото вратле под секирата заради такива нещастници като Спурий Постумий Албин; в крайна сметка какво като е патриций? А и как тъй ставаше, че все такива като него намираха пари?“ Отговорът беше прост. Постумий Албините винаги се женеха по сметка. Проклети да са хитреците му с хитреци!

Кръвта на животното бликна като фонтан. Каква загуба! Колко сила, колко енергия, колко мъжественост се похабяваха напразно. Но пък и какъв красив цвят наситен пурпур; вярно, че кръвта беше мазна, но затова пък колко величествено мощните й струи се стичаха надолу по хълма, между краката на хората. Сула беше запленен от гледката. Нима всичко, изпълнено с енергия, бе червено? Огънят, кръвта, косата… неговата коса, пенисът, сенаторските обувки, мускулите, разтопеният метал, лавата.

Беше време да се оттегли. Но къде да отиде? Замаян от видяното, той почти несъзнателно срещна свирепия поглед на някакъв висок сенатор, облечен в тога претекста, която свидетелстваше за високото му положение. Удивително! Ето това се казва истински мъж! Но кой е той? Не даваше вид да е представител на знатна фамилия. Колкото и да бе отчужден от своите събратя, Сула винаги и у всекиго би различил характерните черти на всеки патрициански род.

Не, който и да беше непознатият, със сигурност не принадлежеше към знатните фамилии. Най-малкото носът му подсказваше, че в рода му има нещо келтско: беше твърде малък и твърде прав, за да го наречеш римски. Дали не произхожда от Пиценум? Но пък тези гъсти вежди! Без съмнение и те бяха келтски. Но лицето на непознатия имаше два дълбоки белега от меч, които обаче в никакъв случай не го загрозяваха. Да, това беше плебей, но какъв плебей! Едновременно силен, жесток и интелигентен. Същински орел. Кой е той? Не е бил консул, защото Сула знаеше всички живи консули до най-стария. Тогава претор? Явно не е избран тази година, защото иначе щеше да е при колегите си, скупчили се един до друг зад двамата консули и навирили нос с такова достолепие, на каквото е способна само някоя застаряваща царица, натрупала с годините завидно състояние.

Е — ех! Сула рязко се извърна и загърби конници и сенатори, включително и бившия претор с осанка на орел. Време беше да си върви. Но къде да отиде? Къде другаде, ако не в единственото убежище, което си беше намерил, между отпуснатите, състаряващи ден след ден тела на мащехата и любовницата му? Той вдигна рамене и се усмихна презрително. В крайна сметка имаше много други в далеч по-окаяно положение от неговото. „Да — съгласи се нечий глас дълбоко в съзнанието му, — но не и сред онези, чието място от днес би трябвало да е в Сената.“

Неприятното в това да си чужд монарх на посещение в Рим беше, че не можеш да преминаваш неговите свещени граници, тъй наречения помериум. Така че Югурта, царят на Нумидия, беше принуден да прекара целия новогодишен ден във вилата, която беше наел прескъпо в горната част на Пинцийския хълм, за да се радва на живописната гледка, която му предлагаше голямата извивка на Тибър около Марсово поле. Агентът, който му я беше намерил, се беше захласнал да му я описва с часове, без да забравя да наблегне на вълшебната картина на Яникулума и Ватиканския хълм в далечината, както и на тучните зелени ливади по двата бряга на Тибър — Марсовото и Ватиканското поле. „Обзалагам се, че в Нумидия трудно ще се открие река с размерите на добрия стар Татко Тибър!“ — дрънкаше самонадеяният дребосък, опитвайки се да прикрие очебийния факт, че е нает от същия онзи сенатор, който открай време най-ревностно поддържаше каузата на Югурта, но пък и само с безрезервната си преданост едва ли би могъл да си позволи да се храни цяла година със змиорки. Откъде им беше дошъл този навик на тукашните да смятат, че всеки човек — да не говорим, че в случая ставаше дума за цар, — който не се е родил римлянин, лапа мухи? На Югурта му беше повече от ясно кой е истинският собственик на вилата, ясно му беше, че и относно наема са го оскубали здраво. Но за всичко си имаше време и място, а нито Рим, нито сключването на договора за луксозната вила бяха подходящи човек да проявява искреност.

Наистина, когато Югурта седеше в лоджията срещу просторната си градина, пред него се разкриваше хубава гледка. Но за него тя не беше нищо особено, а когато вятърът довяваше тежката смрад на човешки нечистотии от пазарищата по Вия Ректа край Марсово поле, той за сетен път се замисляше не беше ли сбъркал, че не си избра за жилище някоя вила по-далеч от града, някъде в Бовиле или Тускулум. Привикнал на големите разстояния в родната Нумидия, на него не биха му направили никакво впечатление двайсет и петте километра, които отделяха Рим от Бовиле и Тускулум. А след като и без това не му позволяваха да влиза в самия град, какъв беше смисълът да кисне пред самите му врати, освен в пристъп на досада да им се изплюе върху свещената граница.