Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

На книга последните стояха сравнително ниско в служебната йерархия и дори сред сенаторите те отстъпваха по почести на много други. Народните трибуни не разполагаха с империум — ако тази дума изобщо може да се преведе на нумидийски. Империум! Да имаш империум означава такава власт, каквато би се полагала на един бог, ако слезе сред смъртните. Всъщност това беше и основната причина някакъв си претор да може да заповядва на един цар. Управителите на провинции имаха империум. Консулите имаха империум. Преторите имаха империум. Куриатните едили имаха империум. Но всеки империум означава нещо различно и има различна сила. Единственият видим признак, че даден магистрат е удостоен с империум, е правото му да се обгражда с ликтори. Ликторите професионалисти, чиято задача е да вървят пред носителя на империум, за да му разчистват път, и които носят на лявото си рамо тъй наречените фасции — сноп от пръчки, завързани с пурпурна връв.

Други магистрати, например цензорите, нямат империум. Нито плебейските едили. Нито квесторите. Нито — а това бяха именно служителите, на които Югурта най-много разчиташе — народните трибуни. Последните, представляваха изборни представители на плебса — сиреч на онази огромна маса римски граждани, които не могат да твърдят, че са патриции. Патрициите бяха древните аристократи, онези, чиито предци са записани сред Бащите на Рим. Преди четиристотин години, когато републиката беше още млада и едва стъпваше на краката си, само патрициите можеха да решават съдбата й. Но понеже с времето и сред плебеите се намериха такива, които притежаваха едновременно пари и власт и които също успяха да си пробият път до Сената и куриатния стол, те също пожелаха да станат аристократи. В резултат се появи съсловието на тъй наречените нобили, сиреч знатни люде. Така патрициите, от една страна, и нобилите, от друга, образуваха своеобразната двойствена римска аристокрация. За да бъдеше приет сред нобилите, достатъчно беше някой от рода ти да е бил консул, а вече нямаше нищо, което да спре един амбициозен плебей да се добере до консулския пост. Плебейското достойнство беше уважено. Плебсът разполагаше със свой орган на управление, в който не се допускаха патриции. Заради нарасналата сила на плебса обаче въпреки неучастието на патрициите в този сравнително нов орган плебейското събрание предлагаше и приемаше почти всички закони. Десетте народни трибуни бяха избирани да отразяват интересите на плебса. Всяка година те бяха сменяни. Това беше и най-ужасната страна на римското държавно управление: всички висши магистрати служеха в продължение само на една година, което означаваше, че никога не можеш да си купиш човек, който да управлява достатъчно дълго, за да имаш някаква полза от него. Всяка година трябваше да се подкупва нов. А обикновено дори повече от един.

Един народен трибун не притежаваше империум, нито се считаше за висш магистрат и на пръв поглед изглеждаше, че с него или без него е все същото. Но с времето трибуните бяха успели да се превърнат в действително най-значителните служители в държавата. В техните ръце беше истинската власт, защото само те имаха правото на вето. И тяхното вето се отнасяше до всички и до всичко; никой, освен диктатора, не можеше да убегне от силата му, а от почти сто години в Рим диктатор изобщо не беше избиран. Народният трибун можеше да използва своето право на вето и срещу цензора, и срещу консула, и срещу претора, и срещу Сената, и срещу другите девет народни трибуни, и срещу центуриатните, и срещу трибутните комиции; каквото и да му се предложеше, той можеше да му наложи вето — както и обикновено правеше. Освен това личността му се считаше за свещена и неприкосновена, което означаваше, че никой, под страх от смъртно наказание, не можеше да му пречи да изпълнява задълженията си. Народният трибун създаваше законите. Дори Сенатът нямаше това право; на него му беше позволено единствено да препоръча даден закон да бъде формулиран и приет.

Разбира се, всичко това беше измислено, за да се наложи в римското управление една добре балансирана система, която да не позволява на никоя своя съставна част да вземе превес над останалите. И ако римляните в своите нрави отговаряха на тази съвършена политическа уредба, то тя без съмнение би проработила както трябва. Но понеже те не се различаваха особено от другите хора по света, и системата им обикновено трябваше да бъде заобиколена, за да се постигне нещо. Всъщност от всички народи по света едва ли има равни на римляните в тяхната невероятна способност да заобикалят закона по законен начин. И така, цар Югурта си купи един народен трибун — един „никой“, ако можем да го наречем така, защото не принадлежеше към някоя знатна фамилия, нито можеше да се нарече богат. Но така или иначе Гай Баебий беше законно избран на своя пост, а това беше най-важното. Когато на масата пред него бяха изсипани купищата сребърни денарии, той загреба с шепи от тях и тихомълком ги прехвърли в дванадесетте си чувала, без много-много да се замисля, че по този начин се превръща в собственост на нумидийския цар.