Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Беше си набелязал откъде да я хвърли още при първото си идване в Цирцеи и за всеки случай си беше означил мястото със светъл камък, да не го търси дълго в нощта. Мускулите му бяха изтръпнали и от време навреме нервно се присвиваха и издуваха. В един миг пъстрите дрехи на Клитумна се развяха от вятъра, тя полетя като огромно птиче перо надолу по скалите и Сула се сбогува с нея. Остави я, безнадеждно просната върху камъните, достатъчно далеч от вълните, за да не я отнесат навътре в морето. Защото беше жизненоважно за целите му трупът й да бъде намерен; не му се искаше да изгуби цялото наследство на мащехата си само защото не би могъл да докаже, че наистина е мъртва.

Както призори, така и сега отведе мулето до течаща вода, където двамата да си утолят жаждата, но най-напред трябваше целият да се потопи с женските си дрехи в ледената вода и да заличи и последните следи от мащехата. След което му оставаше да свърши само още едно нещо. Излезе от водата и извади от канийката й малката си кама. С наострения й връх разряза кожата на лявото си слепоочие около два пръста под косата. Както при всеки прорез върху главата, кръвта потече веднага, но това не беше достатъчно. Раната нямаше да изглежда естествена, ако я беше оставил така чиста и плитка. Бръкна с пръстите на двете си ръце в нея и задърпа краищата й, докато усети как плътта му се разкъсва и раната се разширява. Кръвта му рукна като порой по бузата му и на едри капки се стече по мръсната му, мокра празнична дреха. Скоро се образуваха цели ручейчета, които боядисваха всичко в червено и му придаваха твърде злокобен вид. Така беше добре! Той отново бръкна в колана си и извади специално предвидения за целта ленен парцал, покри раната на челото си с него и се превърза. Кръвта беше влязла в едното му око и затова през цялото време, докато се омотаваше с ленения бинт, трябваше да я бърше и да мига. Най-накрая свърши с всички тези операции и отиде да търси мулето.

През цялата нощ язди безспирно и риташе безмилостно изтощеното животно всеки път, щом то се спреше да си почине. Все пак, ако не друго, то животното поне разбираше, че се връща у дома, и че колкото по-бързо върви, толкова по-рано ще види любимата си ясла. Мулетата винаги са имали по-голямо сърце и по-издръжливи мускули от конете, но най-важното беше, че това тук си падаше по Сула. Предпочиташе двете железца в устата си пред неудобните мундщуци, с които обикновено го мъчеха, харесваше мълчанието и простотата в движенията на този човек и най-вече спокойния му нрав. Затова когато можеше, потегляше в тръс, а щом се измореше, забавяше ход, но гледаше никога да не спира на едно място. Изчакваше да насъбере отново сили и да дръпне напред, оставяйки далеч зад себе си облаците пара, които се носеха от козината му. Но в крайна сметка какво знаеше това муле за жената със счупения врат, която беше блъсната, вече мъртва, върху морските скали, какво знаеше то за голямата й бяла вила и доведения й син, който щеше да я наследи заедно с всичко останало. За него Сула си беше такъв, какъвто му се показваше, а именно изключително благ и разбиращ.

Като стигна на километър-два от римските предградия, Сула слезе от мулето, разседла го, хвърли всичко в храстите край пътя, шляпна добичето по задницата и го подгони напред, убеден, че ще може само да си намери пътя към конюшнята. Но когато се отправи към Капенската порта, мулето продължи упорито да го следва, докато накрая любимият му човек взе да го замерва с камъни, за да го вразуми. Някъде по средата на пътя животното разбра какво се иска от него, подви си тъжно тънката опашка и си тръгна към дома.

Загърнат в плаща с качулка, Сула влезе в Рим едновременно с появата на първите червеникави сияния на хоризонта на изток; само за девет часа беше успял да прекоси цялото разстояние между Цирцеи и Рим — безспорно завидно постижение за едно муле и за човек, който допреди ден-два почти не е знаел да язди.

Каковите стълби, които тръгваха от Големия цирк и излизаха на Палатинския Гермал, минаваха през парчето земя, считано за най-свято в цял Рим — там, където се знаеше, че живее духът на основания от Ромул град, и където във всеки случай и досега се виждаше поточето и малката пещера до него, в която вълчицата беше откърмила изоставените на произвола на съдбата Ромул и Рем. За Сула мястото изглеждаше твърде удобно да изостави част от облеклото си, така че откраднатото наметало и окървавената превръзка бяха натъпкани в една хралупа точно зад паметника на Гения Лоци. Раната започна отново да кърви, но течеше най-вече лимфа; което не попречи на комшиите на Клитумна, имащи навика да излизат рано от домовете си, да изгледат с любопитство как изгубилият се преди два дни и облечен в женски дрехи техен съсед се тътри едва-едва по улицата, целият в кръв и мръсотия.