Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Но не се върна на празненството у дома си. Заобиколи отдалеч Палатинския хълм и по Вия Нова се запъти към Капенската порта. Щом излезе от града, първата му работа беше да навести една от многото конюшни наоколо, в които човек можеше да си наеме както кон, така и цяла колесница. Това беше доходоносна дейност, защото римляните рядко държаха у дома си коне, мулета или каквито и да било превозни средства и наложеше ли им се да напуснат града, неизменно се обръщаха към въпросните конюшни. Така пътуването им излизаше едновременно по-лесно и по-евтино.

Конюшнята, която Сула предпочете, беше голяма и реномирана, но като че ли собственикът й не беше обърнал достатъчно внимание на охраната й. Единственият коняр на работа по това време на денонощието се беше сгушил в купа сено и юнашки хъркаше. За всеки случай Сула му нанесе един добре премерен удар точно зад ухото и като си осигури мълчанието му, започна да обикаля просторното помещение и да си избира муле, което хем да изглежда здраво и издръжливо, хем дружелюбно и разбрано. Понеже никога през живота не му се беше случвало сам да оседлава животно, отне му известно време да разбере какво точно трябва да направи. Все пак беше чувал, че животните имат навика да си издишат целия въздух, докато им затягат каишите, затова, понеже не му се искаше мулето да умре под него, изчака то да си поеме дъх и чак тогава върза седлото около корема му. После го яхна, подритна го възможно най-любезно в хълбока и потегли.

Сула бе новак в ездата, но това не беше причина да се страхува от коне и от мулета, още по-малко да не вярва в късмета си, че ще успее да се задържи благополучно върху гърба на животното. Четирите рога, щръкнали по краищата на седлото, ограничаваха до максимум възможността да се изхлузи на някоя страна, а мулетата, които бяха далеч по-спокойни и разбрани животни от конете, нямаха навика като тях да се борят с ездачите си и да се опитват да ги хвърлят на земята. Мулето му беше позволило да му сложи най-обикновена юзда, състояща се само от две железца, които обаче явно удовлетворяваха напълно животното.

Дъвчейки ги доволно, то затропа с копитца надолу по Апиевия път, а ездачът му започна убедено да си повтаря, че до сутринта ще бъде вече далеч от Рим. Беше около полунощ.

Пътуването се оказа доста уморително за неопитен ездач като него. Едно беше да яздиш величествено до носилката на Клитумна, съвсем друго — да бързаш да стигнеш навреме толкова далеч. Само след няколко километра краката го заболяха непоносимо, а задникът му едва издържаше на постоянното напрежение да не се плъзне от седлото; да не говорим какво му беше на оная работа. Както и да е, важното беше, че мулето за миг не забавяше крачка и преди още да се е зазорило, Сула беше стигнал Трипонциум.

Оттам той се отби от Апиевия път и продължи през полето право към морския бряг. Знаеше няколко преки пътища, пресичащи Помптинските блата, които бяха доста по-подходящи, отколкото Апиевия път, достигащ чак до Тарацина, преди да се обърне отново на север към Цирцеи. Петнайсетина километра навътре в пустошта Сула спря в една малка горичка и слезе от мулето. Земята беше суха и твърда, наоколо очевидно нямаше комари, затова той върза животното с въжето, което не беше пропуснал да задигне от конюшнята, свали му седлото и като го подложи под главата си вместо възглавница, потъна в дълбок сън под сянката на един бор.

Десет часа по-късно, след като двамата с мулето утолиха жаждата си в течащия наблизо поток, той отново яхна добичето и продължи по пътя си. От страх някой случаен пътник да не го разпознае, гледаше да не показва главата си изпод тежката качулка на наметалото, което също беше взел от конюшнята. Този път ездата му спореше повече от миналата нощ, и то въпреки острите болки в гърба, задника и слабините. Не беше хапнал нито залък, но не се чувстваше гладен. Мулето от своя страна си беше намерило свежа тревица и не даваше вид да се оплаква, дори изглеждаше учудващо бодро. По здрач Сула вече беше стигнал носа, на който се издигаше Клитумнината вила, и с огромно облекчение скочи на земята и разседла животното си. Добичето отново беше вързано за едно дърво и оставено да си пасе на воля или да си почива — както намери за добре, но този път беше изоставено от ездача си.

Сула имаше късмет. Нощта беше ясна, спокойна и небето беше обсипано със звезди. Никъде по мастиленочерния небосвод не се забелязваше най-малкото облаче. А някъде към края на втория час на нощта луната се показа иззад хълмовете далеч на изток и лека-полека започна да огрява земята наоколо с необичайната си светлина, разкриваща предметите, но самата тя оставаща невидима за окото.