Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— И тя също е била привързана към теб, Луций Корнелий — съгласи се Цезар. — Завещанието й е кратко и ясно. Всичко, което притежава, го оставя на теб.

Спокойно, спокойно! Да не се радваме, но и да не преиграваме със скръбните физиономии! Човекът срещу Сула беше изключително интелигентен и без никакво съмнение умееше да чете мислите на хората.

— Дали ми е оставила достатъчно, за да стана сенатор? — попита Сула, без за миг да сваля погледа си от очите на Цезар.

— Повече от достатъчно.

Краката му се подкосиха.

— Не мога… да го повярвам! Сигурен ли си? Знам, че както тази къща, така и вилата в Цирцеи й принадлежат изцяло, но никога не съм мислил, че притежава нещо повече.

— Напротив, беше изключително богата жена. Старателно е влагала всичките си спестявания както в стоки и заеми, така и в дялове в различни търговски съдружия. Дори е съсобственик на около дузина кораби. Лично аз те съветвам възможно най-бързо да продадеш дяловете си в корабите и търговските съдружия и да вложиш всичките си пари в поземлена собственост. За да спечелиш благоволението на цензорите, ще трябва делата ти да бъдат в пълна изрядност.

— Сигурно сънувам! — продължаваше да си повтаря Сула.

— Разбирам, че има защо да се учудваш, Луций Корнелий, но мога да те уверя, че нещата стоят точно така — говореше спокойно Цезар, който нито можеше да усети фалша в реакциите на Сула, нито можеше да се усъмни в подправените чувства към мащехата му, за които всеки друг с трезв поглед би разбрал, че човек като Луций Корнелий Сула просто не би бил способен да изпитва към жена като Клитумна, пък ако ще и десет бащи да беше издържала.

— Беше достатъчно здрава, за да живее още дълги години — не спираше да разсъждава на глас той. — Но в крайна сметка, Гай Юлий, аз самият няма от какво да се оплаквам, нали? Звучи жестоко, но е истина. Клитумна ще ми липсва, разбира се, но се надявам идните години да докажат, че най-голямото добро, което мащехата ми е направила на света, е било именно да умре и да направи свой наследник мен и никого друг. Защото възнамерявам да се превърна в гордост както за патрицианското съсловие, към което винаги съм принадлежал, така и за целия римски Сенат.

Последното дали прозвуча както трябва? Дали Цезар разбра думите му така, както Сула искаше да бъдат разбрани?

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий, че мащехата ти би била щастлива, ако можеше да научи, че си използвал спестяванията й, както би прилягало на човек от твоята класа — явно, че на Цезар не му беше трудно проумее смисъла в думите му, — и искрено се надявам занапред да се простиш с дивашките увеселения, които имаш навика да организираш. Както и със съмнителните си приятели.

— Когато човек има възможност да започне тъкмо онзи живот, на който го е обрекъл както произходът, така и късметът му, Гай Юлий, той наистина няма повече нужда от дивашки увеселения и съмнителни приятелства — въздъхна Сула. — За мен те не представляваха нищо повече от убиване на времето, което така или иначе не бих могъл да използвам за друго. Може да ти прозвучи необяснимо, ала е точно така. Но животът, който съм водил през всичките тези тридесет години, винаги ми е тежал като камък на сърцето и сега съм щастлив, че ще се освободя завинаги от него.

— Разбира се — кимна Цезар.

Изведнъж на Сула му мина ужасяваща мисъл.

— Но в момента няма цензори! Какво да направя?

— Ами по закон няма някаква причина, заради която в идните четири години задължително да трябва да се изберат нови — успокои го Цезар. — Но едно от условията, които Марк Скавър постави, за да се откаже доброволно от поста си, каквото всъщност направи, независимо как може да се погледне на постъпката му, беше още следващия април да се проведат нови избори за цензори. Дотогава ще трябва просто да чакаш.

За сетен път през този ден Сула стегна корем и пое дълбоко въздух.

— Гай Юлий, имам още една много голяма молба към теб.

В сините очи на Цезар се изписа такова недвусмислено изражение, че Сула чак се стъписа как така събеседникът му е могъл да отгатне какво се мъти в съзнанието му, след като решението за тази молба бе изникнало току-що, съвсем ненадейно. Но пък и решението си струваше — това беше всъщност най-щастливото му хрумване може би през целия му живот. Защото съгласието на Цезар би означавало много повече от състоянието, което Сула беше придобил, повече дори от благородния му произход и би променило коренно отношението към него не само на всички цензори, но и на цял Рим, защото завинаги щеше да изтрие петното, лепнало се върху него и върху името му.