Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

В никакъв случай не бива да позволяваме това да се случи! Повтарям, скъпи колеги — сенатори, че трябва да се стремим на всяка цена да обезвредим всички онези несъзнателни люде, които възнамеряват да набират войници сред пролетариите. За целта можем да прибегнем до едно ефикасно средство — като откажем да дадем и един-единствен сестерций за въоръжаването и снабдяването на техните просяшки армии!

Гай Марий стана от мястото си, за да отговори:

— По-късогледа и смешна политика от тази, която ни предлагаш ти, Марк Емилий, сигурно не би дошла на ума и на най-загубената наложница в харема на някой партиянски сатрап! Защо не искате да проумеете очевидното? Ако Рим желае да задържи поне това, което в момента е негово, то той трябва да вложи своя капитал на доверието във всички свои граждани, включително и в онези, които са лишени от правото да гласуват в центуриатните комиции! Ние погубваме нашите средни и дребни стопани, погубваме нашите дребни търговци и предприемачи, като ги пращаме да гинат на бойното поле, особено като им налагаме некомпетентното командване на хора като Карбон и Силан… О, извинявай, Марк Юний, забравих, че и ти си тук!

Не мога да разбера какво лошо виждате в това да се възползваме от услугите на една голяма прослойка от обществото ни, която досега е била необходима на Рим, колкото и на бика му е необходимо виме? Единственото обяснение за това ви несъгласие аз лично виждам в нежеланието ви хазната да се раздели с известна част от своето съдържание. Ако наистина е така, то всички вие сте късогледи! Ти, Марк Емилий, си убеден, че пролетариите ще се окажат лоши войници. Докато аз мисля, че, напротив, те ще бъдат най-прекрасните войници, които Рим е виждал някога! Ще продължаваме ли да циврим за парите, които трябва да им дадем? Нима ще ги лишим от това, което съм убеден, ще им дължим с лихва до времето, когато напуснат армията, нима ще ги отпратим с празни ръце? Това ли целиш, Марк Емилий?

Е, аз пък бих искал да видя как държавата се разделя с част от обществената земя, за да може всеки войник — пролетарий да разчита при оттеглянето си от армията на малък парцел, който би могъл да обработва или ако иска, да продаде. Това ще бъде пенсията, която той заслужава. Както и вливане на макар и не съвсем чиста според вас кръв в отмиращото дребно земевладение. Какво по-добро, би могло да има за Рим? Защо не искате да разберете, че Рим ще забогатее още повече само ако даде по малко и на дребните риби?

Но сенаторите отново бяха наскачали от местата си, за да заглушат нечестивите му слова, а първият консул, Луций Касий Лонгин, реши, че в ден като този най-важна е предпазливостта, заради което и разпусна заседанието и отпрати назначените отци по домовете им.

Марий и Сула се заловиха с търсенето на нужните 20 480 пешаци, 5120 души свободни за спомагателните части, 4000 роби, 2000 конници и още 2000 помагачи на конницата.

— Аз ще се заема с Рим, а ти обиколи Лациум — потъркваше ръце Марий. — Много се съмнявам, че ще ни се наложи да пътуваме по-далеч от Италия. Е, Луций Корнелий, вече поехме по нашия път! Независимо какви номера ще ни погодят в бъдеще, вече сме започнали, а докъде ще стигнем, ще видим. Натоварил съм тъста ни Гай Юлий да се оправя с майсторите и търговците на бойно снаряжение, а вече съм писал и до Африка синовете му да се връщат и да помагат… Може и да ни потрябват. В интерес на истината нито у Секст, нито у Гай не откривам чертите на истинския лидер, но затова пък и двамата са идеалните подчинени — вършат си работата с упорство и с интелигентност, при това знаят какво е да бъдеш лоялен.

Той заведе квестора си в таблиния, където вече ги чакаха двама посетители. Единият беше сенатор, наближаващ четиридесетте, когото Сула бегло познаваше по физиономия, а другият — младо момче, може би на осемнайсет.

Марий веднага ги представи на квестора си:

— Луций Корнелий, това е Авъл Манлий, когото помолих да стане един от висшите ми легати.

Ставаше дума за сенатора. „Този трябва да е някой от патрициите Манлии“ — каза си веднага Сула. Марий наистина си беше спечелил приятели и клиенти сред всички слоеве на обществото.

— А този млад мъж е Квинт Серторий, син на една моя братовчедка — Мария от Нерсия, но всички я знаят просто като Рия. Привлякъл съм го в личния си щаб.

„От Нерсия, значи сабин“ — заключи веднага Сула. Беше чувал, че сабините са сред най-ценените войници — с донякъде нетрадиционен начин на мислене, но затова пък ужасно смели и несломими по дух.