Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Освен това той напълно осъзнаваше чувствата си и разбираше, че Юлила наистина означава много за него — и то далеч не само защото се беше превърнала в символ на късмета му, колкото и да я свързваше в мислите си именно с усмихналото му се щастие. Просто беше неспособен да определи чувствата си към някое човешко същество като любов. За него любовта беше нещо, което усещаха само другите, по-нискостоящите от него. Според тяхното определение любовта изглеждаше странно съчетание от илюзии и надежди, което понякога приемаше такива благородни форми, че граничеше с глупостта, а друг път се превръщаше в първа крачка към пълната загуба на морал. Сула никога не си призна, че изпитва подобно нещо, което се дължеше на дълбокото му убеждение, че любовта е в разрез със здравия разум, с инстинкта за самосъхранение, с пробуждането на съзнанието. С годините той така и не проумя, че търпението и снизхождението, с които се отнасяше към своята вятърничава, неустойчива душевно съпруга, са най-красноречивото доказателство, че я обича. Вместо това обясняваше и едното, и другото с природата си на търпелив и снизходителен човек, без да познае нито себе си, нито любовта, без никога да успее да се надрасне.

Бракосъчетанието бе типично за рода на Цезарите. Церемонията беше много тържествена и скучна и понеже всички други сватби, на които Сула беше присъствал, бяха повече забавни, отколкото тържествени, сега той просто чакаше всичко да свърши, без да изпита ни най-малко удоволствие. Единственото хубаво беше, че накрая не му се наложи да пъди от къщата си пияни гости, които да се навъртат пред спалнята му, защото просто такива нямаше, и той спокойно можеше да се отдаде на новите си задължения. Пътят от едната къща до другата беше най-краткият възможен и щом Сула пое в ръцете си леката като перце Юлила, за да я пренесе през прага на дома си, всички гости, които го бяха придружили, послушно се разотидоха по домовете си.

Тъй като досега никога в живота си Сула не бе имал работа с девици, той дори и не се замисли за проблемите, които можеха да се появят през първата брачна нощ — нещо, което се оказа от полза, защото му спести излишни тревоги. Никой не може да каже, пък и не му е работа, дали Юлила действително е била девствена, но тя беше напълно узряла за любов — зряла като на едряла праскова, готова да падне от дървото. Докато той сваляше елегантната си туника и разкъсваше венеца от цветя, положен върху брачното ложе, тя не сваляше очи от него, за да усети още по-силно сладката възбуда, която я обземаше. После, без съпругът й да я подканва, младоженката започна да сваля една подир друга сватбените си дрехи — купища от платове в кремаво, огненочервено и шафранено, а след тях — навитата на седем пласта вълнена тиара от главата си и всички специални пояси.

Двамата впериха очи един в друг, предоволни от гледката, която представляваше партньорът им — Сула беше добре сложен, докато Юлила, макар и твърде слаба, не изглеждаше ни най-малко кокалеста или мършава, ами притежаваше грацията на върбова клонка. Тя първа се приближи към него, положи ръце върху раменете му и сетне, без ни най-малко страх или колебание, притисна тялото си към неговото. От устата й се изтръгна въздишка на мигновено блаженство, докато ръцете на любимия й я поеха в прегръдката си и загалиха гърба й.

За Сула беше неочаквано усещане да притисне към себе си едно толкова леко и крехко същество; ръцете му неусетно я повдигнаха над раменете му, над главата му, а тя, вместо да се плаши или съпротивлява, с акробатическа ловкост следваше всяко негово движение и му отговаряше. Нито веднъж Юлила не се отдръпна, не се стресна от ласките му. Бяха му нужни някакви си секунди да я научи да целува; той дори не си представяше, че в идните години Юлила така и нямаше да се насити на целувките му, че вечно ще се учи да го целува още по-добре и по-добре — така, както заслужаваше. Защото тя беше огнена и страстна жена, която не само мислеше как да му достави наслада, но и как най-добре да я извлече от него. Беше негова. Само негова. А кой от двамата можеше в онази блажена нощ дори да си помисли, че един ден нещата ще се променят и няма да бъдат тъй съвършени, тъй желани, тъй несравними?

— Само да си погледнала друг, ще те убия — рече й Сула, докато двамата си почиваха за миг, излегнали се на леглото.

— Вярвам ти — отвърна му Юлила и се сети за баща си и горчивия урок, който й беше дал за правата на патерфамилиас ; днес тя най-сетне бе избягала от властта, но затова пък беше попаднала под тази на Сула. Като всяка патрицианка тя никога не би могла да разполага с живота си. Жени като Никополис и Клитумна бяха къде-къде по-облагодетелствани от нея.