Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Щом се върна у дома си, Сула отпрати Елия и Корнелия Сула от стаята на покойника и на свой ред седна на стола на жена си, за да погледа за последен път напусналия го син. Сам не можеше да каже какво изпитва. Мъката по изгубеното, чувството за безпомощност бяха легнали на сърцето му като огромна оловна топка; единственото, което му оставаше, бе да носи това бреме със себе си. Пред очите му стоеше тъжният край на целия му род, жалките останки от най-добрия приятел, когото бе имал през живота си — утеха в старостта му, наследник на името му, на богатството му, на всичко, което бе постигнал по обществената стълбица. Всичко, което Сула бе притежавал, бе изчезнало безвъзвратно за някакви си трийсет часа; това не можеше да е волята на боговете, не можеше да се смята дори за каприз на съдбата. Просто настинката се бе оказала по-сериозна, отколкото предполагаха, дробовете се бяха възпалили, сърцето бе преустановило дейността си. Банална история, която можеше да се разкаже за хиляди други покойници. Никой не беше виновен, никой не го бе сторил нарочно. Злощастна случайност. За момчето, което нямаше как да знае какво става с него, това беше просто краят на живота — край, мъчителен и болезнен. Но за онези, които то оставяше след себе си, това беше началото на една безкрайна празнота, която баща му щеше да носи до края на живота си. Синът му бе умрял, приятелят му си беше отишъл завинаги.

Когато два часа по-късно Елия дойде отново да го замести, Сула се прибра в кабинета си, където набързо надраска бележка до Метробий:

„Синът ми умря. Последния път, когато ме посети у дома, умря жена ми. Ако човек се замисли, би трябвало с твоята професия да си предвестник на радостни събития, Деус екс макина, без когото никоя пиеса не може да намери своя щастлив завършек. Вместо това ти идваш забулен с черно и носиш мъка и нещастия.

Никога повече не прекрачвай прага на дома ми. Макар и късно, разбирам, че моята закрилница Фортуна не търпи съперници за сърцето ми. Защото те обичам с тъкмо онази част от него, която тя смята за своя по право. Бях те издигнал в свой идол. За мен ти се беше превърнал във въплъщение на съвършената любов. Но тя желае да бъде моят идол, а тя е жена — начало и край за всеки мъж.

Ако дойде денят, в който Фортуна завинаги ще се отвърне от мен, аз отново ще те повикам. Но дотогава не очаквай вест от мен. Синът ми беше добър, любящ и почтен. Истински римлянин. Сега той е мъртъв, а аз съм сам. Не те искам повече.“

Запечата грижливо писмото, извика иконома си и му обясни къде точно да го занесе. След което впери поглед в стената пред себе си и се замисли колко странен е животът. На стената отсреща беше изобразен Ахил, носещ на ръцете си покойния Патрокъл, преди да го положи в ковчега му. Навярно под въздействието на трагичните маски, които носят актьорите при изпълнението на великите произведения на древността, художникът беше изписал върху разкривеното от болка лице на Ахил такава покъртителна гримаса, че просто нямаше как тя да отговаря на истината. Сула дори сметна подобен подход към страданието на човека за изключително непочтен — никой няма правото да навлиза в дълбините на чуждата душа, още по-малко — да изважда на показ най-скритите чувства. Почти несъзнателно той плесна с ръце и когато икономът се появи отново на врата, му заръча:

— Още утре да дойде човек да свали тази грозотия от стената!

— Луций Корнелий, погребалните агенти вече идваха. Лектус фунебрис вече е поставен в атрия и чака синът ти да бъде положен в него — съобщи през сълзи робът.

Сула лично огледа траурното ложе, изящно изваяно и позлатено отстрани, покрито отгоре с черен плат и черни възглавници, и кимна в знак на одобрение. Сам занесе тялото на сина си до него, за да усети как започва да се вдървява от смъртта; възглавниците бяха струпани накуп и трупът бе поставен в седнало положение с ръце, облегнати на още възглавници. Щеше да остане в атрия, докато осемте носачи, облечени в черно, не дойдеха да вземат лектус фунебрис и го понесат пред погребалното шествие. Главата бе обърната към перистила, краката — към входа от улицата. От външната страна на вратата бяха закачени кипарисови клонки.

На третия ден се състоя и самото погребение. Като проява на уважение към един бивш римски претор, който има всички изгледи някой ден да стане консул, всички обществени дела бяха преустановени и Форум Романум бе пуст. Онези, които иначе биха водели публичните си дела на него, сега чакаха облечени в тога пула — черната тога, която се носеше при подобни случаи — да се появи траурният кортеж, за да се присъединят към него. Заради тежките колесници шествието, което започваше от дома на Сула, свиваше по Кливус Викторие до Велабрум, откъдето поемаше по Викус Тускус и излизаше на Форум Романум между храма на Кастор и Полукс и Базилика Семпрония. Най-отпред вървяха облечени в черно двамата гробари, след тях, отново облечени в черно, музиканти, които свиреха на военни тръби, на рогове и флейти, издялани от пищялите на римски врагове, погубени на бойното поле. Мелодиите бяха тържествени, трудно запомнящи се и като цяло скучни. След музикантите вървяха жени, които си изкарваха хляба, като пееха своите собствени песни, биеха се по гърдите и плачеха с истински сълзи. Зад оплаквачките бяха танцьорите, които през цялото шествие махаха с кипарисови клонки и изпълняваха своите ритуални танци, наследени през вековете — още от времето, когато Рим не е съществувал. По-нататък следваха петимата актьори, сложили си петте восъчни маски на Сулановите предци, всеки от които се возеше на черна колесница, теглена от два черни коня; зад петимата се носеше самият покойник, качен на раменете на осемте освобожденци, които преди много години бяха принадлежали на Клитумна — мащехата на Сула, — и се бяха превърнали в негови клиенти, когато според завещанието на покойната получиха свободата си. Плътно зад траурното ложе вървеше Сула, покрил глава с черната си тога; придружаваха го племенникът му Луций Ноний, Гай Марий, Секст Юлий Цезар, Квинт Лутаций Катул Цезар и двамата му родни братя — Луций Юлий Цезар и Гай Юлий Цезар Страбон, също забулени с тогите си; зад мъжете вървяха жените, облечени отново в черно, но гологлави, с разчорлени коси.