Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Сула се върна до леглото, разбута скупчените една върху друга възглавници и седна на тяхно място, за да прегърне сина си.

— О, татко, така е по-добре! Не ме оставяй!

— Няма да мръдна оттук, синко. Обичам те повече от целия свят.

В продължение на часове остана да държи сина си в ръцете си, опрял глава на мократа му от пот глава, заслушан в насечения ритъм на дишането му, който недвусмислено издаваше тежките болки в гърдите му. За нищо на света момчето не искаше повече да храчи, болката беше ужасна; нито щеше да се съгласи да отпие от водата, която му подаваха — разкървавените му устни, потъмнелият му език не можеха да търпят допира с течността. От време на време си позволяваше да каже нещо на баща си, при което се усещаше как гласът му все повече отслабва. С всяка минута думите се откъсваха все по-трудно от устата му, губеха смисъла си, докато най-сетне не се превърнаха в низ от звуци, лишени от всякаква логика за страничните слушатели, които като че ли бяха заживели в свят, напълно различен от този на болния.

Трийсет часа по-късно малкият Сула умря в отмалелите ръце на баща си. През цялото това време Сула не беше помръднал, освен в случаите, когато синът му сам не го помолеше за това; не беше хапнал нито залък, не беше пил нито глътка вода, не беше отишъл нито веднъж да се облекчи — при това, без дори да си даде сметка за това, погълнат изцяло от желанието си да бъде до сина си. Навярно поне малка утеха за бащата щеше да е, ако умиращият му бе казал някоя прощална дума, но малкият Сула се беше отнесъл толкова далеч от нещата около себе си, че навярно си бе отишъл, без дори да знае кои са тези ръце, които го прегръщат.

Всички в стаята на покойника се страхуваха от Луций Корнелий Сула. С примряло от уплаха сърце четирима лекари издърпаха тялото на момчето от ръцете на баща му и помогнаха на Сула да се изправи, за да положат сина му на леглото. Опасенията им обаче бяха напразни. Поведението му беше на напълно нормален човек, който ясно си дава сметка за околните. Още щом успя да раздвижи схванатите си ръце, се зае да помага на лекарите да измият момчето и да го облекат в детската тога, с която то така и не бе успяло да се раздели — щяха да го приемат сред мъжете едва през декември същата година, на празника, наречен Ювентас. За да позволи на хленчещите роби да оправят леглото на покойника, Сула дори повдигна посивелия труп на сина си, изчака да опънат чисти чаршафи, положи го отново на леглото с ръце, изпънати покрай тялото, и две монети върху очите, да не би клепачите да се отворят от само себе си, и най-накрая пусна трета монета в устата му — да има с какво да плати на лодкаря Харон при самотното си пътуване под земята.

През всички тези безкрайни часове и Елия не бе помръднала от мястото си на вратата. Сула я подхвана за раменете и я заведе до един от столовете край леглото, където я остави да наглежда момчето, което бе отгледала от ранните му детски години. Корнелия Сула също бе доведена, с лице подуто от нанесения й побой, а след нея се появиха Юлия, Гай Марий и Аврелия.

Сула ги посрещна в пълно съзнание, прие съболезнованията им, дори си позволи да се поусмихне, да отговори на колебливите им въпроси с ясен и спокоен глас.

— Ще се изкъпя и преоблека — извини се той пред гостите си. — Зазорява се, а днес трябва да се явя пред съда. Макар и смъртта на сина ми да е извинение, няма да позволя на хора като Цензорин да злорадстват на личните ми нещастия. Гай Марий, ще ме придружиш ли, щом се оправя?

— Разбира се, Луций Корнелий — съгласи се той и избърса сълзите от очите си. Сула го караше да му се възхищава повече от всякога.

Най-напред обаче Сула се запъти към клозетите, където не завари никого. След като се освободи от всичко, което го мъчеше отвътре, той остана няколко минути сам на едно от четирите мраморни седала, под които течеше водата на градската канализация. Беше се заслушал в музиката на каналите, а ръцете му несъзнателно опипваха раздърпаните гънки на тогата, която той така и не бе имал случай да свали през цялото си бдение над сина си. Неочаквано пръстите му се натъкнаха на някакъв предмет; Сула се зачуди какъв ли ще е той и когато го извади на светло, през ума му минаха само най-бегли спомени откъде се беше взел, сякаш идваше от напълно различен свят. Изумруденото огледалце на Цензорин! Сула се надигна от седалото, избърса се и като се обърна към дупката в мрамора, невъзмутимо пусна скъпоценния камък в отворената й паст. От шума на водите в канала дори не се чу цамбуркането му.