Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Започва да ме обзема чувството, че с Гай Юлий сте се карали лошо .

Аврелия вдигна рамене и направи кисела физиономия.

— То се очакваше, че така ще стане.

— Още повече го е подразнил самият факт, че си си позволила да спориш с него — продължи да гадае Сула, който току-що идваше от разправията с дъщеря си и темата му се струваше интересна. — За един патриций това е проява на най-недостойно поведение от страна на съпругата.

Разбира се, Аврелия не можеше да се сравнява в дъщеря му — тя всичко мереше със свой аршин; затова и хората, колкото и да говореха за свободолюбивото й поведение, повече й се възхищаваха, отколкото я осъждаха. Всъщност тъкмо в това се криеше и неотразимият й чар.

— Страхувам се, че наистина си позволих да споря с него — кимна Аврелия в знак на съгласие; по тона й не личеше да се разкайва за постъпката си. — Не само че спорих, но дори наложих своето. — Вместо задоволство обаче в очите й се изписа тъга. — Предполагам, сам разбираш, Луций Корнелий, че тъкмо това отрови съвместния ни живот с Гай Юлий. Никой мъж в неговото положение не би се съгласил жена му да налага мнението си в семейството. Той дори не си направи труда да потърси някакъв реванш, а напротив, започна да гледа на всичко около себе си с дълбоко безразличие, сякаш нищо не го интересува. Лоша работа!

— Да не би да е изчезнала любовта му към теб?

— Не мисля. Макар че може би така би било по-добре! Така всичко щеше да му се струва по-лесно, когато се завърне у дома.

— Излиза, че ти си тази, която трябва да се облича с тога.

— Като че ли си прав. При това не каква да е, а с пурпурен ръб.

Сула задъвка устни и замислено добави:

— Ти просто е трябвало да се родиш мъж, Аврелия. Досега не ми беше хрумвало, но това е истината.

— Това е истината, Луций Корнелий.

— Излиза, че Гай Юлий се е зарадвал на изпращането си в Азия, а ти — още повече от него.

— Пак позна, Луций Корнелий.

И оттук нататък той започна да разказва за собствените си премеждия из Изтока, с което, без да иска, си спечели нов слушател; малкият Цезар тихомълком се примъкна на кушетката на майка си и жадно започна да поглъща всяка дума, излязла от устата на гостенина, докато той разправяше за срещите си с Митридат, с Тигран, с партианските сатрапи.

Момчето вече беше на девет години. Сула не можеше да отлепи очи от лицето му, което се беше разхубавило още повече през годините. Колко приличаше на малкия Сула! И все пак никой не би могъл да ги сбърка. Цезар вече бе напуснал онзи стадий, в който непрекъснато задаваше въпроси, вместо това се бе научил да слуша какво си приказват възрастните. Седеше облегнат на майка си Аврелия, очите му блестяха от вълнение, устните му бяха леко разтворени, а лицето му постоянно сменяше изражението си според това, как възприемаше думите на разказвача.

Естествено най-накрая дойде ред и на въпросите му; Сула трябваше да му признае, че ги задаваше по-добре, отколкото би го сторил един Скавър, един Гай Марий дори. Откъде беше научил толкова много? Не преставаше да се чуди на интелекта на малкия Цезар и при всяка реплика мислено си представяше какво биха казали на негово място Скавър и Марий.

— Ти какво предполагаш, че ще стане? — на свой ред се изкуши да попита той не за да повдигне самочувствието на детето, а от искрено любопитство.

— Ще обявим война на Митридат и Тигран — отговори малкият Цезар.

— А на партите няма ли да обявим война?

— Не и в близкото бъдеще. Но ако победим Митридат и Тигран, тогава и Понт, и Армения ще попаднат под наша зависимост и партите ще започнат да се страхуват от Рим по същия начин, по който сега се страхуват Митридат и Тигран.

Сула кимна с глава.

— Точно така, млади Цезаре.

Двамата продължиха да разговарят в продължение още на цял час, докато най-накрая гостът стана да си върви. На сбогуване погали Цезар по главата, а Аврелия го изпрати до вратата, докато по неин знак Евтих се заемаше с изпращането на децата по леглата.

— Как са всички у вас? — попита тя, докато Сула отваряше вратата към улицата. Нищо, че отдавна беше паднала нощта, навън беше пълно с народ.

— Малкият Сула доста е настинал, а Корнелия Сула страда — обясни баща им.

— Това за сина ти го разбирам, но какво е станало с момичето?

— Яде бой от баща си.

— Аха! Какво престъпление беше сторила, Луций Корнелий?

— Оказа се, че двамата с малкия Марий вече се били наговорили да се оженят, само да им дойдело времето. Да, но я обещах на сина на Квинт Помпей Руф. Дъщеря ми има неблагоразумието да се откаже от вечерята си.