Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— На мен това не ми изглежда особено справедливо, татко.

— Защо? — сякаш се учуди Сула на непроницателността на сина си. — Жената стои по-ниско от мъжа, млади Луций Корнелий, нейната съдба не се тъче на стана на живота, а само се наслагва с бои върху плата. Жените не заемат важно място в световната история, те не допринасят нищо за събитията в нея. Жените не могат да управляват. Наше задължение е само да се грижим за тях, да ги закриляме от тревогите им, да ги храним, да отговаряме вместо тях за делата им. Ето защо, стига смъртта да не ги споходи още в детските години, жените живеят по-дълго от мъжете си. В замяна на безметежния им живот ние, мъжете, искаме от тях просто да ни се подчиняват и да ни уважават.

— Разбирам — поклати глава малкият Сула, за когото това обяснение беше достатъчно да се съгласи с баща си.

— Сега ще трябва да те оставя. Имам да свърша една работа — стана от леглото Сула. — Можеш ли да се храниш?

— Опитвам се, но стомахът ми трудно задържа храната.

— Ще се върна след малко.

— Да не забравиш. Ще гледам да не заспивам.

Най-важното бе нещата да бъдат държани под контрол и да изглеждат естествени. Още същата вечер с Елия щяха да гостуват на Квинт Помпей Руф, където да завържат приятелски връзки. За щастие Сула не бе обещавал да доведе и дъщеря си със себе си. Тя вече бе престанала да плаче, но според думите на Елия, която не знаеше къде да се дене от притеснение, момичето се било прибрало в спалнята си и отказвало да вечеря.

И да беше искала, Корнелия Сула едва ли би измислила друго, с което така да вбеси баща си. Щом разбра за отказа й да се храни, той забрави за всякакво нормално поведение и като хвърли на жена си убийствен поглед, твърдо заяви:

— Тая няма да я бъде!

Преди Елия дори да се е опитала да го спре, мъжът й вече се беше отправил към стаичката на Корнелия.

Нахълта в покоите на дъщеря си и без да се церемони, я изрита от малкото й легло. Без да обръща внимание на плача й и на страха в погледа й, той я издърпа на пода, след това я хвана за косите. Няколко пъти я удари през лицето, при което момичето забрави сълзите си и вместо това започна да надава писъци — толкова тънки, че човек можеше и да не ги чуе. Корнелия пищеше не толкова от болка или унижение, колкото от ужас при вида на бащиното й изражение. Сула я удари може би дванайсет пъти, след това я захвърли обратно на леглото. В заслепението си можеше и да я убие, без дори да разбере.

— Това няма да го правиш, малката! — заключи той с неочаквано спокоен глас. — Не си мисли, че като гладуваш, ще ме накараш да променя решението си! Мен да ме питаш, най-много да се отърва от теб по-скоро, отколкото съм се надявал! Навремето майка ти едва не си отиде от този свят, защото не искаше да яде, но отсега да знаеш, че на мен тия няма да ми минат! Дали ще умреш от глад или от задавяне, докато ти пъхат насила храната в устата, все ми е тая. За мен ти си просто глава добитък и като истински стопанин няма да си хабя здравето заради теб. Но рано или късно ти ще се омъжиш за младия Квинт Помпей Руф, при това с усмивка на лице и с песен на уста… Иначе аз ще те убия. Чуваш ли ме, Корнелия? Ще те убия.

Лицето на девойката беше пламнало като огън; погледът й беше потъмнял, подутите й устни трепереха, от носа й струеше обилно кръв, но най-непоносима беше болката в сърцето й. Никога през живота си не бе предполагала, че може да я обхване такъв гняв и омраза, още по-малко би помислила, че баща й може така да я наплаши, да се заканва, че ще я убие…

— Чувам, татко — прошепна тя едва-едва.

Елия чакаше пред вратата с лице, обляно в сълзи, но когато понечи да влезе в тясното помещение, Сула я сграбчи за ръката и я издърпа безцеремонно навън.

— Моля те, Луций Корнелий, моля те! — простена нещастно жената. Мъжът й я ужасяваше, дъщеря й я караше да очаква най-страшното.

— Остави я сама! — нареди й той.

— Трябва да отида при нея! Има нужда от мен!

— Тя сега ще си остане в стаята и никой няма да стои при нея.

— Нека поне остана вкъщи! — молеше го Елия, която колкото и да искаше да спре сълзите си, не можеше.

Сула вече беше разярен, сърцето му се беше уморило да бие така тревожно и той усещаше как в собствените му очи напират сълзи — не от горест, а от голямото напрежение, което бе изживял в последните няколко минути.

— Добре тогава, остани си вкъщи — отсече той грубо и тежко си пое въздух. — Ще трябва сам да изразя радостта на семейството си от очаквания годеж. Но да не си стъпила при нея, Елия, или ще наредя и теб, както си знам.