Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Не последва отговор. Цензорин дори не се опитваше да се отскубне от ръцете му. Неподвижен и мълчалив, като се изключи тежкото му дишане, той разглеждаше лицето на мъчителя си, сякаш от близкото разстояние му се струваше, че има работа с напълно непознат човек. И с когото не може да се разбере.

Сула пусна едното рамо на Цензорин и пъхна ръката си под туниката му; пръстите му напипаха някакъв предмет, вързан на здрав кожен каиш; другата ръка се плъзна по корема на Цензорин, стигна до слабините му и с все сила го стисна за тестикулите. Той заквича като куче, премазано от волска кола на улицата, докато Сула рязко скъса кожения каиш, сякаш бе направен от обикновена вълна, и победоносно прибра блестящия зелен предмет в синуса на тогата си. Така и никой не дотича да види кой и защо крещи. Посетителят се обърна и спокойно напусна дома на конника.

— О, така се чувствам по-добре ! — подвикна той, докато отваряше уличната врата, и гръмко се разсмя.

Най-сетне гневът от поведението на Корнелия Сула беше отминал и Сула се връщаше у дома в приповдигнато настроение. Подскачаше по улицата като малко дете, а лицето му излъчваше блажено щастие. Но само за миг цялото това щастие го напусна на собствената му врата, когато, вместо да завари къщата си потънала в мрак и спокойствие, бе заслепен от светлината на всички лампи едновременно. Из коридорите се щураха непознати мъже, а икономът му отчаяно бършеше сълзите си.

— Какво става тук? — погледна го с отворена уста господарят му.

— Синът ти, Луций Корнелий! — отговори му робът.

Без да се бави секунда повече, бащата се втурна към голямата стая, където Елия бе прибрала момчето, докато оздравее. Тя самата стоеше на врата, обвита във вълнен шал.

— Какво му има? — хвана я тревожно за ръката Сула.

— Малкият Сула е много зле — прошепна му тя едва-едва. — Преди два часа повиках лекарите да го видят.

Той разбута лекарите и се приближи до леглото на сина си. По лицето му не можеше да се прочете капчица тревога, гласът му дори звучеше закачливо.

— Какви са тези истории, малки Сула, че цялата къща се е наплашила?

— Татко! — зарадва се момчето и широко се усмихна.

— Какво ти има?

— Толкова ми е студено, татко! Нали нямаш нищо против това да те наричам „татко“ пред хората?

— Разбира се, че не.

— Ужасно ме боли!

— Къде те боли, синко?

— Точно зад гръдната кост. И ми е страшно студено.

Момчето дишаше шумно, личеше си, че заради болката не смее да поеме дълбоко въздух; в очите му се четеше дълбоко отчаяние. Сула се сети за предсмъртната сцена, когато отрови Метел Нумидик, и цялото това стълпотворение у дома му се стори нелепа пародия. Не искаше да повярва, че момчето умира, и все пак беше явно, че малкият Сула няма да го бъде.

— Не говори, синко! Можеш ли да се излегнеш? — Защото лекарите бяха накарали болния да се изправи на кревата.

— Не мога да дишам като лежа. — Очите му, изгубили се сред тъмни петна като от кръвоизливи, го гледаха жално. — Татко, моля те, не си отивай!

— Тук съм, Луций. Няма да се отделя нито за миг от теб.

Сула се отдръпна няколко крачки настрани и придърпа Аполодор Сикул при себе си, за да чуе диагнозата му.

— Възпаление на белите дробове, Луций Корнелий. Винаги е било трудно да се лекува, но в случая със сина ти положението е още по-зле.

— Защо?

— Страхувам се, че и сърцето е засегнато. Не сме много наясно какво точно зависи от сърцето, но според мен от него зависи дейността на черния дроб. Дробовете на Луций Корнелий са се подули и започнали да изпускат някаква течност, която е обвила сърцето и му пречи да тупти. — Аполодор Сикул изглеждаше силно наплашен; в случаи като този му се налагаше да плаща неприятната цена на голямата си известност — да обяснява на августейшите си клиенти, че пациентът не може повече да разчита на лекарските му способности. — Състоянието му е твърде сериозно, Луций Корнелий. За жалост струва ми се, че нито аз, нито който и да било друг на мое място може да стори нещо за детето.

Външно Сула прие думите на лекаря спокойно. Колкото и силна да беше тревогата му, трезвият разум го убеждаваше, че сицилиецът говори самата истина: ако му беше по силите да излекува момчето, би го сторил. При това нямаше причини да се съмнява в качествата му на лекар — нали преди години същият този Аполодор бе предположил, че Прасчо е бил отровен. Но всяко тяло можеше да стане жертва на невидими сили, с които дори и най-добрите лекари, въоръжени със скалпели и клизми, с прахове и отвари, с тайнствени билки и магически формули, не могат да се преборят. Всичко си беше чист късмет. Просто трябваше да се убеди, че синът му се е родил без късмет. Богинята Фортуна не можеше да закриля и него.