Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Когато след известно време се показа в атрия, за да отидат двамата с Гай Марий на Форум Романум, по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата и за всеобщо смайване на присъстващите той сякаш се беше подмладил с десет-двайсет години.

Двамата с Гай Марий не си казаха нищо по целия път до Курциевото езерце, където няколкостотин конници вече се бяха събрали в желанието си да попълнят състава на съдебните заседатели; за да се избере нужната бройка, съдебните пристави вече готвеха гърнетата, в които щеше да се тегли жребият; по принцип щяха да бъдат избрани осемдесет и един граждани, но защитата и обвинението щяха да посочат по петнайсет имена кои да не бъдат включвани сред заседателите — така щяха да останат общо петдесет и един, от които двайсет и шест конници и двайсет и пет сенатори. Единият конник в повече беше цената, която Сенатът се бе съгласил да заплати, за да получи председателството в съдилищата.

Времето си течеше, а заседателите биваха изтегляни един по един. Понеже Цензорин закъсняваше, защитата, ръководена от Крас Оратор, получи първа правото да изключи петнайсет от избраните. Но Цензорин все още не идваше. По обяд целият съд се беше разшумял, още повече че стана ясно как обвиняемият се е явил броени часове след смъртта на единствения си син. Председателят прати вестоносец до дома на Цензорин да провери какво става. След известно време пратеникът се завърна, за да съобщи на присъстващите, че предния ден Цензорин бил събрал цялото си преносимо имущество и бил заминал в неизвестна посока, вероятно в чужбина.

— Съдът се разпуска — заяви председателят. — Луций Корнелий, приеми нашите извинения, също както и искрените ни съболезнования.

— Ще те изпратя, Луций Корнелий — предложи отново услугите си Марий. — Странна ситуация, не намираш ли? Какво ли се е случило с проклетника?

— Благодаря ти, Гай Марий, но предпочитам да остана сам. Колкото до Цензорин, убеден съм, че ще потърси убежище при цар Митридат. — На лицето му се изписа зловеща гримаса. — Имахме случай да поговорим с него за това-онова.

Щом напусна Форума, Сула се насочи право към Есквилинската порта. Почти цялото Есквилинско поле, което започваше от самите Сервиеви стени, вече бе заето от римските гробища. Огромният некропол оправдаваше името си на град на мъртвите — толкова много бяха гробниците, които с внушителния си или, напротив, с твърде скромния си вид подсказваха на какъв човек съхраняват праха, дали е бил свободен или роб, дали е бил гражданин или не, дали е бил родом от Рим, или е дошъл от другаде.

От източната страна на голям кръстопът, на няколкостотин крачки от Сервиевите стени се намираше храмът на Венера Либитина — богинята, по чиято воля животът на човек изгасва. Светилището се обграждаше от кипарисови дървета, които криеха изящните му линии, боядисаните в зелено стени, моравочервените колони, капителите в йонийски стил, покрити със златно и червено, жълтия покрив над колонадата. До храма се стигаше по дълга стълба, покрита с розова теракота, а на фронтона бяха изобразени в ярки цветове боговете и богините на Подземния свят; на самия връх на покрива, върху колесница, теглена от мишки — предвестниците на смъртта, — гордо се бе изправила позлатената статуя на самата Венера Либитина.

Сред дъбравата около храма се намираха сергиите на римските погребални агенти, които водеха оживено своята дейност, без да изпитват особен респект към мястото, където се намират. Само да се зададеше клиент, всички се нахвърляха върху него като хиени, дърпаха го, умилкваха му се, предлагаха му услугите си, най-накрая започваха да се пазарят. Гробарството беше занаят като всеки друг, а храмът на Венера Либитина представляваше пазарът, на който римляните можеха да си купят това, което търсят. Сула премина като привидение през сергиите на дребните риби, които при вида на вълчето му изражение почтително се дръпнаха настрани, оставяйки го спокойно да отиде до агентите, които по традиция се занимаваха с погребенията на Корнелиите.

Още на другия ден у Сула щяха да дойдат актьорите да получат подробни инструкции какво и как трябва да го играят, два дни по-късно щяха да се проведат самите траурни церемонии, в които не биваше да се допуска грешка; понеже принадлежеше на фамилията на Корнелиите, малкият Сула щеше да бъде погребан, а не както се постъпваше с всеки друг римлянин — кремиран. Бащата заплати за погребението с банкова гаранция за цели двайсет таланта — цена, за която в града щеше да се говори в продължение на седмици, още повече че с годините той си беше спечелил славата на един от най-стиснатите сенатори.