Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Щом стигнаха до рострата, музикантите, оплаквачките, танцьорите и гробарите се събраха накуп, от задната част на трибуната, докато актьорите, носещи восъчните маски на Сулановите предци, бяха изведени за ръка догоре от помощници, които ги настаниха на куриатните столове от слонова кост. Всеки от тях беше облечен в тога с пурпурен ръб — свидетелство за високия пост, заеман от конкретния предшественик — с изключение на онзи Сула, който бе служил като фламен Диалис и сега носеше жреческите си одежди. Погребалното ложе също бе качено на рострата, където се събраха роднините — с изключение на Луций Ноний и Елия всички бяха обвързани по една или друга линия с майката на покойника, — за да изслушат похвалното слово, прочетено накратко от самия Сула.

— Днес погребвам единствения си син — обърна се той към смълчалата се тълпа пред рострата. — Той принадлежеше на генс Корнелия , на един от клоновете й, водещ началото си отпреди повече от двеста години. В рода му имаше и консули, и жреци, запазили името си на почтени и уважавани римски граждани. През декември щеше да бъде приет сред мъжете, щеше да бъде смятан за един от Корнелиите. Умря малко преди да навърши петнайсет години.

Сула се обърна към роднините. Малкият Марий вече бе сложил мъжка тога и също като баща си бе скрил лице под нея. Новото му положение го държеше сравнително далеч от Корнелия Сула, която му хвърляше тъжни погледи, излагайки на показ подутото си лице. И Аврелия, и Юлия присъстваха на церемонията, но докато Юлия през цялото време плачеше и не се отделяше от Елия, Аврелия стоеше гордо изправена, със сухи очи — по-скоро замислена, отколкото натъжена.

— Синът ми беше прекрасно момче, обградено от обич и внимание. Родната му майка се спомина, когато той беше съвсем малък, но затова пък втората ми жена се грижеше за него, сякаш му беше истинска майка. Ако му беше съдено да живее, той щеше да се превърне в един от достойните представители на благородната ни фамилия. Макар и още юноша, можеше да се похвали и с образование, и с природна интелигентност, и с поглед върху живота, и с лична храброст, която бе имал случай да докаже. Когато поведох своята експедиция на изток, за да се срещна с царете на Понт и Армения, синът ми ме следваше навсякъде, без да се оплаква от трудностите, без да се плаши от опасностите, които ни съпътстваха по онези чужди земи. Той лично присъстваше на преговорите ми с партианските сатрапи и когато дойдеше време след години Рим да влезе в контакти с царя на партите, синът ми навярно щеше да бъде нашият пратеник до тях. Синът ми беше мой най-близък другар, мой най-предан следовник. Съдбата му обаче била да умре покосен от болест насред родния си дом в Рим. От неговата смърт губи цял Рим, но най-много губим аз и семейството ми. Днес го погребвам със сърце, изпълнено с обич, но още повече — с мъка и горест, затова и в този тъжен ден дарявам всички вас, римляни, с гладиаторски игри.

С това приключи церемонията на рострата; всички станаха от местата си, кортежът отново се събра в предишния си ред и продължи по маршрута си към Капенската порта, защото Сула бе осигурил на сина си гробница на Вия Апия, където обикновено свършваха земния си път Корнелиите. Пред входа на гробницата малкият Сула отново бе поет от баща си, който го вдигна от погребалното легло и го положи в мраморния саркофаг, поставен върху дъски. Капакът бе затворен, същите освобожденци, които бяха носили покойника през цялото шествие, сега избутаха саркофага до дъното на гробницата, издърпаха дъските изпод него и излязоха, за да затвори Сула тежките бронзови врати. Сякаш затвори част от самия себе си вътре. Синът му си бе отишъл завинаги. Нищо нямаше да бъде вече същото.

Няколко дни след погребението на малкия Сула в Рим беше прокаран лекс Ливия . Законопроектът бе донесен пред плебейското събрание с изричното одобрение на Сената, независимо от ожесточената съпротива на Цепион и Варий, за да срещне още по-ожесточената съпротива на самите триби. Това, за което Друз дори не бе предполагал, бе несъгласието на самите италийци, а това несъгласие беше твърде ясно изразено в Кладенеца на комициите. Макар че земите, за които ставаше дума, в никакъв случай да не бяха собственост на италийците, римският агер публикус почти навсякъде граничеше с частните стопанства на местните жители, а от дълги години никой не си беше правил труда да мери земята и да обръща внимание на факта, че малките, бели гранични камъни често се намират твърде далеч от отреденото им място. Всеки път ставаше дума за едно и също — за това как италийският земеделец е разширил владенията си, без да пита някого и без никой да му държи сметка за това. Ако сега се предприемеше наново измерването на римската държавна земя — а това беше неизбежно, след като се предвиждаше да бъде разделена на парцели от по десет югера , всички тези злоупотреби от страна на италийските съседи щяха да излязат на бял свят. По всичко личеше, че най-силно засегнати от предлагания законопроект ще се окажат земеделците в Етрурия, и за това си имаше логично обяснение: един от най-едрите земевладелци в района беше Гай Марий, а той не беше човекът, който ще се тревожи дали няма да му откъснат от нивиците в провинцията. В Умбрия също се бе надигнала шумотевица, за разлика от това Кампания мълчеше и не даваше признаци на тревога.