Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

За претора оставаше един-единствен път за спасение — да претича през тясната уличка Кливус Веста, да изкатери няколко стъпала на Весталските стълби, извеждащи на Вия Нова и да си потърси там късмета. Азелион хукна към Вия Нова, а лихварите се спуснаха по дирите му. По Вия Нова имаше множество заведения, обслужващи както посетителите на Форума, така и жителите на Палатина, и в едно от тях се втурна обезумелият от ужас Азелион — кръчмата на Публий Клоаций.

Но и там никой не можа да му помогне. Докато двама души притиснаха Клоаций до стената, а още двама — помощника му, останалите в тълпата подхванаха Азелион и го разпънаха на една от свободните маси, сякаш той самият се бе превърнал в жертвено животно и идваше редът му да се представи на боговете. Някой извади нож и със завидна ловкост го заби във врата на претора. Азелион се удави в собствената си кръв, докато Публий Клоаций ревеше и се кълнеше с цяло гърло, че не познава никого от нападателите. Никого!

Изглежда, и останалите жители на Рим бяха в неговото положение. Ужасени не само от акта на убийство, но и от неговия светотатски характер, сенаторите предложиха награда от десет хиляди денарии за всякакви сведения, водещи по следите на убийците. В същото време разпространиха публична декларация, осъждаща убийството на римски авгур в жречески одежди, и то по времето на официална церемония. Когато осем дни по-късно отникъде не се бе дочуло още нищо, Сенатът добави още изкушения към предложението си: помилване за информатора, ако е съучастник, свобода, ако е роб, независимо мъж или жена, записване в селска триба, ако е освобожденец. Но пак никой не посмя да се обади.

— Ти какво очакваш? — попита Гай Марий малкия Цезар, докато двамата правеха своята всекидневна разходка из перистила. — Лихварите всичко са успели да потулят.

— И Луций Декумий така казва.

Марий се спря и попита строго:

— Ти често ли разговаряш с този разбойник, малки Цезаре?

— Често, Гай Марий. От него човек може да научи каквото си поиска.

— А едно момче да чуе неща, които не са за неговите уши…

Цезар се усмихна.

— Не може да раста в Субура, а ушите ми да слушат как се говори в Палатина. Пък и вече съм свикнал на всичко, не виждам какво повече биха могли да чуят.

— Брей! — потупа го по главата тежката дясна ръка на чичо му.

— Тази градина е много малка за нас, Гай Марий. Ако искаш някога да си възвърнеш контрола над лявата си половина, трябва да ходиш повече и по-дълго — скара му се момчето.

Но не беше Марий човекът, който щеше да си замълчи при подобно предизвикателство.

— Няма да позволя Рим да ме гледа в подобно състояние!

Малкият Цезар нарочно остави великия Марий да направи няколко крачки практически без помощта му. Когато пролича, че падането е неизбежно, момчето веднага го подхвана отново и с измамна лекота го върна в равновесие. Всеки път Марий се чудеше откъде се е взела толкова сила в крехката снага на племенника му, а също и как така малкият Цезар винаги знае къде точно да го подхване и как най-ефективно да използва скромните си сили.

— Гай Марий, ако забелязваш, откакто те покоси ударът, престанах да те наричам чичо. Рекох си, че с твоето обездвижване двамата сме кажи-речи в равно положение. Твоята дигнитас е намаляла, моята е нараснала. Но в някои отношения аз стоя много над теб — отбеляза заплашително малкият. — Заради майка си, а също и заради желанието си да помогна на един велик човек, аз се разделих с цялото си свободно време и дойдох в дома ти, за да ти помогна да се изправиш на крака. Когато ти предложих да ти чета книжки, ти отказа, а колкото до твоите разкази, вече си приключил с тях. Научих всяко цветенце, всяко храстче, всяко буренче в цялата ти градина! И ти го казвам съвсем прямо — това, което правим, няма никакъв смисъл. Утре излизаме от къщи и се разхождаме по Кливус Аргентариус. Ако искаш, ще тръгнем нагоре към Марсово поле, ако искаш — надолу, през Порта Фонтиналис. Но едно е сигурно, утре излизаме на разходка из града!

Черните въглени, които обикновено се криеха дълбоко под гъстите вежди на Марий, сега застрашително се показаха и се впиха в хладните сини очи на малкия Цезар; колкото и да не искаше да го признае, винаги се сещаше за Сула, когато гледаше племенника си. Сещаше се и за онези тайнствени диви котки, които ловецът понякога среща в гората и които вместо жълти, имаха бледосини ириси, обкръжени с тъмни контури. Точно такива бяха очите на Цезар. Ако за котките се казваше, че идват от Подземния свят, откъде ли идваха хора като него?