Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Ами ако се вярва на думите им, мога да ти обясня едно друго странно събитие. Дано да не бъркам.

— Кое събитие?

— Защо консулът Катон реши да остави Самниум и Кампания на Луций Корнелий Сула, а сам пое твоя фронт срещу марсите.

— Охо, това звучи интересно! Я да чуя теорията ти, Цезаре!

— Всичко се обяснява с характера на Луций Корнелий.

— И какъв му е характерът?

— Луций Корнелий може да наплаши, когото си поиска.

— Наистина може!

— Сигурно отпреди е знаел, че няма да му дадат върховното командване срещу самнитите. По право то принадлежи на консула. Затова не се и опита да спори пред Сената. Това, което стори, бе да посрещне Луций Катон в Капуа и да му направи някоя от своите магии. Катон така ще да се е наплашил от своя легат, че предпочете да отиде възможно най-далеч от него. Затова и напусна Кампания.

— И как успя да измислиш цялата тази хипотеза?

— Като слушах Луций Декумий, а също и майка си.

— Виж, тя има откъде да знае — подхвърли Марий.

Малкият Цезар се намръщи в недоумение и го изгледа въпросително, но сетне вдигна рамене.

— Щом Луций Корнелий поеме цялото командване в свои ръце и престанат да му пречат разни началници, той ще се справи със задачите си. Аз го смятам за много добър пълководец.

— Но не чак толкова добър, колкото мен — въздъхна носталгично Марий и за малко отново да заплаче.

Момчето веднага го сепна:

— Да не седнеш пак да се самосъжаляваш, Гай Марий! Един ден пак ще ти връчат командването, особено ако най-сетне излезем от тази градина.

И понеже не му се искаше пак да спорят по въпроса, Марий смени темата:

— Като толкова много неща ти говори твоя субурски приятел, кажи ми какво знаеш за Катон и похода му срещу марсите? Тук никой нищо не ми казва как върви войната; всички се тревожат, да не би да ми стане нещо, ако науча! Всъщност не се чувствам по-добре, когато ме държат в неведение! Ако и ти сега нищо не ми кажеш, не ми се мисли какво ще стане!

Цезар се усмихна.

— Субурският ми приятел разправя, че още с пристигането си в Тибур консулът попаднал в големи затруднения. Помпей Страбон подбрал твоите шест легиона — този човек няма равен в това да краде чужди войници — и оставил на колегата си Луций Катон само новобранци, при това дори не истински римляни, ами все младежи от Умбрия и Етрурия, получили наскоро гражданство. Не само че той не знае какво да прави с тях, но изглежда, и никой от легатите му не е по-наясно от него. Затова консулът решил да започне обучението с реч, която да произнесе пред цялата армия. Яростно нахокал всички. Сещаш се какви ги е говорил: че са идиоти, кретени и варвари; че ако не си размърдат задниците, ще станат на храна за червеите и така нататък, и така нататък…

— Все едно слушам Луп или Цепион! — почеса се Марий по главата, сякаш не вярваше на ушите си.

— Както и да е. Сред цялото множество, което се било събрало да слуша простотиите му, бил и един приятел на Луций Декумий. Казва се Тит Титиний. Навремето Тит Титиний си изкарвал хляба като центурион, после се оттеглил на някакво парче земя в Етрурия, оттатък Верцела. Бил го получил от теб. Казва, че навремето ти бил погодил страшен номер.

— Да, спомням си го много добре — кимна старият воин и се опита да се усмихне; вместо това от устата му потече нова лига.

Малкият Цезар мигом извади „Мариевата носна кърпа“, както я наричаше, и ловко избърса слюнката от лицето на чичо си.

— Често идва в Рим и винаги се отбива у Луций Декумий, който го осведомява какво ново на Форума. Откакто избухна войната обаче, Тит Титиний се върна на поста си в армията. Дълго време прекарал в Капуа, но в началото на годината го пратили да помага на Катон.

— Предполагам, че нито Тит Титиний, нито който и да било от колегите му са могли да започнат работа преди паметната реч на главнокомандващия? — подметна Марий.

— Точно така. Заради което може би той решил да ги и включи и тях към останалите. Тъкмо тук започнали истинските му проблеми. Докато слушал как консулът сипе огън и жупел върху всеки, Тит Титиний така се ядосал, че изведнъж събрал шепа пръст от земята и я метнал право по Катон! В следващия миг всички започнали да замерват с пръст Катон! За броени минути консулът ни се оказал зарит до коленете, а армията била на прага на открит бунт. — Момчето сякаш се вдъхнови от разказа си и победоносно добави: — Като стълб от кал сред море от кал!

— Вместо да остроумничиш, по-добре продължавай нататък!