Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Всеки ден леля му даваше кратки сведения как е великият мъж.

Веднъж щеше да го предупреди: „Днес е много заядлив“, друг път да го зарадва: „Сутринта идва един приятел и го остави в прекрасно настроение“, или просто да го помоли: „Мисли, че парализата се засилва, затова не му позволявай много да унива“.

По традиция късно следобед Цезар получаваше своята вечеря у Мариеви, което беше единствената му почивка. Докато Юлия сама идваше в стаята на Гай Марий да го нахрани, племенникът й се ползваше с малко време за самия себе си. Обикновено ядеше в нейната стая, където се свиваше на кълбо на една от кушетките и се зачиташе между хапките — нещо, което не биха му позволили вкъщи. За няколко минути се потапяше в славните времена на героите или пък се залисваше с нечии стихове. Думите винаги упражняваха някакво магическо въздействие върху него. Те можеха да накарат сърцето му да запрепуска като галопиращ кон; или пък — както често ставаше с поемите на Омир — да го отведат в свят, много по-реален от този, в който се бе родил.

— Смъртта не би могла да извади нищо грозно у него на показ — повтаряше си той заучената фраза, докато мислено си представяше смелия герой, убит на бойното поле. Независимо дали той се наричаше Ахил, Хектор или Патрокъл, той беше все млад, красив и благороден — толкова съвършен, че дори със смъртта си триумфираше над враговете.

Сетне обаче гласът на леля му щеше да го сепне или пък някой от робите щеше да почука на вратата, за да му съобщи, че господарят пак го вика. Книгата биваше мигом забравяна и малкият герой отново поемаше цялата тежест на семейния си дълг, без нито веднъж да се почувства излъган или ощетен.

А Гай Марий беше голямо бреме, дори за възрастен. Вече заприличваше на старец: с мършавите си крака и в същото време с наедрялото си шкембе; с изсъхналата си кожа, която се спускаше на едри гънки от гушата му; но най-вече с безформената лява половина на лицето си, която заедно със сърдитите му очи му придаваше доста страховит вид. От левия край на устата му често се проточваше по някоя лига, но Марий дори не си даваше сметка за това; ако Цезар не извадеше навреме специалната кърпа за целта, лигата стигаше до плата на туниката и се добавяше върху неизличимото мокро петно на гърдите му. Понякога болният се хвърляше в гръмки тиради, с които искаше да срине в земята безпомощния си компаньон — единствения човек, който стоеше достатъчно дълго при него, за да може да отнесе върху себе си целия му спотаен гняв; друг път мъката щеше да го удави в старчески сълзи, които Марий дори не се опитваше да крие, още по-малко сополите, които потичаха от носа му; трети път щеше сам да се засмее на някоя шегичка, която Цезар не разбира, и тогава гръмовният му смях караше лавиците с книги покрай стената да се затресат, а леля Юлия веднага се показваше на вратата и като се усмихваше пресилено на племенника си, любезно го изпращаше до улицата.

В началото при всяко подобно избухване на чичото момчето се чувстваше напълно безпомощно и не знаеше как да реагира. Но Цезар притежаваше неизтощими източници на енергия, затова винаги си повтаряше, че рано или късно ще успее да се наложи над болния Гай Марий. Ако не успееше, значи нямаше да изпълни и задачата, дадена му майка му — нещо, за което дори не смееше да помисли, защото последиците щяха да бъдат убийствени. Покрай недостатъците на чичо си Цезар се научи и по-лесно да разпознава своите. Най-напред се убеди, че му липсва търпение, колкото и продължителните усилия на майка му да го бяха научили как да симулира търпение, когато всъщност емоциите го разяждат изцяло отвътре. Най-накрая стигна дотам, че сам не знаеше дали нещо му е наистина интересно, или е плод на внушение. Вторият недостатък беше гнусливостта, която не бе трудно да се преодолее предвид вечната лига, която се спускаше от Мариевото лице. Един ден Цезар достигна дотам с наблюденията си над Марий и болестта му, че дори надмина лекарите с рецептата си за нея; тази рецепта беше плод изключително на неговия собствен ум, беше нещо, което никой не му бе казвал, защото и никой преди него не бе установил. Болният трябваше на всяка цена да се движи. Трябваше да се упражнява. Трябваше да се убеди, че може отново да заживее като нормален човек.

— И какво друго си чул от Луций Декумий и приятелчетата му в Субура? — заинтересува се Марий.

Цезар подскочи от изненада; толкова се бе отнесъл в собствените си размисли, че въпросът го свари напълно неподготвен.