Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Авъл Семпроний Азелион разбираше от парички дела и реши, че най-добрият начин икономиката на града да се съвземе, би била да се облекчи положението на длъжниците. Методът, който той възприе за постигането на целта си, не само че привлече голям интерес, но и напълно съответстваше на римските закони. Градският претор бе изнамерил сред таблиците отдавна забравения указ, че се забранява приемането на възнаграждение срещу даването на пари на заем. С други думи, заключи Азелион, лихвата върху заеманите пари била напълно незаконна. Това, че древният закон е бил пренебрегван в продължение на няколко века, а в същото време лихварството е носело печалби на не един и двама римски конници, просто говорело лошо за римляните. Той съвсем уместно изтъкна факта, че ако много конници живеят от даването на парични заеми, то няколко пъти повече са тези, които разчитат на получаването на заеми. И докато тяхното положение не се облекчало, никой в Рим не можел да разчита на финансов просперитет. Броят на лошите кредити нараствал с всеки изминат ден, длъжниците отдавна не можели да свързват двата края, а откакто заедно с всички трибунали в града затвориха и съдилищата за банкрут, заемодателите открито прибягваха до насилствени методи, за да си върнат дължимото.

Преди обаче Азелион да е успял да върне в действие забравения стар закон, лихварите в Рим разбраха за намеренията му и се явиха пред него с молбата да възстанови съдилищата за банкрут.

— Какво? — хвана се той за главата. — Рим преживява най-дълбоката криза в цялата си история след похода на Ханибал, а хората, застанали пред мен, настояват нещата да се влошат още повече? Ако искате да знаете личното ми мнение, вие сте банда изпечени мошеници, лишени от капчица морал и съчувствие към страданията на съгражданите си! Затова единственото, което ще ви кажа, е да вървите на майната си! Ако ли не, наистина ще се принудя да отворя нов трибунал — този, на който всички вие ще бъдете подведени под отговорност, задето сте давали заеми срещу лихва!

И Азелион доказа с по-нататъшните си действия, че е говорел напълно сериозно. Дори и само да настояваше пред обществото, че искането на лихви е незаконно, това пак, до голяма степен облекчаваше положението на длъжниците, при това ги поставяше от страната на закона. Заемите трябваше да бъдат върнати, това никой не оспорваше, но без никаква лихва. Семпрониите, към които принадлежеше и Азелион, открай време си бяха спечелили името на защитници на народа; изгарящ от желание да продължи традицията в рода, градският претор се втурна в постигането на целта си, убеден, че щом законът е зад него, то и правото е на негова страна.

Това, с което Азелион не се съобразяваше обаче, бе, че сред враговете му не бяха само конници. В лихварския бизнес отдавна се бяха включили и сенатори, нищо че статутът им по принцип забраняваше воденето, на каквато и да е търговска дейност, а от всички видове търговия заемодателството открай време се бе смятало за най-недостойно. Сред въпросните сенатори — лихвари беше и народният трибун Луций Касий. При избухването на войната той се бе втурнал не за друго, а защото доходите му драстично намаляваха и можеше да загуби сенатския си ценз. Колкото повече затъваше във войната Рим обаче, толкова в по-отчаяна ситуация се оказваше самият Касий, чиито пари бяха в ръцете на длъжниците и заплашваха да останат там и след изборите за новите цензори. Той далеч не беше най-големият лихвар в Сената, но беше най-младият, най-нетърпеливият и тревогата му прерастваше в истинска паника. Понеже беше крайно безскрупулен, Касий реши да действа, при това не само от свое име, но в интерес на всичките си събратя римски лихвари.

Азелион беше авгур. Освен това в качеството си на градски претор беше задължен от името на цял Рим редовно да проверява божествените знамения, което се извършваше на площадката пред храма на Кастор и Полукс. Няколко дни след срещата си с лихварите той се зае тъкмо с въпросните ауспиции, когато му направи впечатление, че зяпачите на Форума са доста по-многобройни, отколкото се очакваше обикновено за извършването на някакво си предсказание.

Той тъкмо надигаше купата, с която се правеше възлияние, когато от публиката полетя камък и го удари точно над лявата вежда. От удара преторът залитна, металната купа излетя от ръцете му и с дрънчене заподскача по стъпалата пред храма, разливайки навсякъде светена вода. След първия камък полетяха и други, докато преторът не се оказа под същински порой. Азелион скри слава под тогата си и по инстинкт хукна да се спасява в храма на Веста. Колкото добронамерени люде се намираха на площада, бързо се разбягаха встрани и разгневените лихвари останаха сами с жертвата си. Като разбраха накъде се е запътил, преследвачите му го изпревариха и завардиха подстъпите към светото огнище на Веста.