Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Хм! — изсумтя недоволно Помпей Страбон, но махна с ръка. — Продължавай.

— Видацилий удържал форума и здраво се укрепил на него. Бил донесъл със себе си доста храна и сега решил да организира пир. Навярно под командването му са били останали седем-осемстотин души, които да му правят компания на трапезата. В същото време той наредил да се издигне огромна погребална клада. Когато пиршеството било в разгара си, изпил чаша отрова, изкатерил се на кладата и собственоръчно я подпалил. Докато хората му си тъпчели търбусите, Видацилий горял пред очите им! Разправят, че гледката била смразяваща.

— Луд като галски ловец на глави — не сдържа възхищението си Помпей Страбон.

— Точно така — съгласи се Скатон.

— Значи твърдиш, че градът няма да се предаде.

— Ще се бият до последния човек.

— Едно нещо мога да ти обещая, Публий Ветий, когато войските ми влязат в Аскулум Пицентум, ако вътре наистина не са измрели до последния човек, ще им стане тъжно, че не са последвали другарите си — закани се римлянинът, захвърли оглозгания кокал и отново избърса ръце в дрехата си. Знаеш ли как ме наричат пиценци?

— Не мисля, че съм чувал.

— „Карнифекс“. Касапина. Трябва да знаеш, Публий Ветий, че се чувствам изключително горд с това име — похвали се Помпей Страбон. — През живота си съм получавал не един и два прякора. Това, че ми викат Страбон, не иска обяснение — то си е очевидно защо. Но когато бях малко по-голям, отколкото е сега синът ми, служих като младши офицер заедно с Луций Цина, Публий Луп, братовчед си Луций Луцилий и скъпия си приятел Гней Октавий Рузон, когото виждаш на тази маса. Бяхме в щаба на Карбон по време на онзи ужасен поход срещу германите в Норик. Не бях голям любимец на колегите си кадети. Става дума на всички без Гней Октавий Рузон. Ако и той не ме бе харесвал тогава, сега нямаше да бъде висш легат в армията ми! Та както и да е, останалите кадети ми лепнаха още един прякор, освен Страбон. Започнаха да ми викат Менецес. По пътя за Норикум бяхме минали през родния ми дом и кучите синове взели, че видели готвача на майка ми, който също като мен е кривоглед. Та този същият готвач се казваше Менецес. И онова хитро копеле Луцилий, как не го беше срам, та майка ми му се пада леля, ме кръсти Гней Помпей Страбон Менецес, намеквайки, че истинският ми баща е бил готвачът. — Той въздъхна така, че на околните им настръхна косата от ужас. — Носех прякора с години. Сега обаче ме наричат Гней Помпей Страбон Карнифекс и ми звучи много по-добре. Страбон Касапина.

Скатон не само не се плашеше от приказките на домакина си, но дори видимо се отегчаваше от разказа му.

— В крайна сметка какво означава едно име? — попита. — Мен не са ме кръстили Скатон, защото съм се родил във водите на фонтан, а защото като малък съм бил голям лигльо.

Помпей се усмихна на шегата му, но скоро отново се навъси.

— Така и не разбрах какъв вятър те е довял в лагера ми Публий Ветий Лигльото?

— Дошъл съм за преговори.

— Да не би да ви е омръзнало да воювате?

— В интерес на истината, да. Не става дума, че ще се предаваме — ако трябва още да воюваме, ще воюваме, — но както и да гледам на нещата, едно е сигурно: Италия загива. Ако се биехме не срещу Рим, а срещу някой нашественик, никога не бих преговарял. Но аз съм жител на Италия, тъй както и римляните са жители на Италия. Мисля, че е крайно време и двете воюващи страни да спрат разрухата, преди да не е останало какво да се спасява, Гней Помпей. Лекс Юлия де цивитате Латинис ет социис дандия е решителна крачка напред. Макар и Цезаровият закон да не се отнася до народите, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, забелязвам, че в лекс Папирия Плавция не съществува клауза, която да попречи на мен или на който и да било мой сънародник да поиска римско гражданство. Единственото условие е да хвърля оръжието и да се явя лично пред някой римски претор. Същото важи и за войниците ми.

— И какво точно искаш от мен, Публий Ветий?

— Да ми позволиш мирно да премина покрай лагерите ти — този тук и другия под стените на Аскулум. Между Аскулум и Интерокреа армията ми ще се разпръсне, ще хвърлим оръжията и доспехите си във водите на Авент. От Интерокреа нататък обаче ще се нуждая от въоръжена закрила за себе си и войниците си по целия път до Рим и преторския съд. Искам също така да ми дадеш писмен документ, удостоверяващ пред претора, че съм спрял въоръжените действия срещу Рим и съм получил личното ти съгласие да получа заедно с цялата си армия римско гражданство.