Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Когато години по-късно си мислеше за тази първа лагерна нощ в палатката на кадетите, Цицерон се улавяше, че си спомня всеки жест, всяка реплика или постъпка на младия Помпей, който без да споменава изрично, че непохватният юноша без капка мозък в огромната си глава е негово протеже, от първата минута на съжителството му с останалите негласно му бе предложил помощта и закрилата си. Синът на главнокомандващия беше неоспоримият главатар на кадетите, при това не защото баща му бе Помпей Страбон. Макар и да не беше особено образован и начетен, Помпей беше изключително интелигентен и с голямо самочувствие. Той се бе родил, за да командва, не понасяше околните да го съдят, макар и сам да бе безкомпромисен с всички глупаци край себе си. Което може би беше причината да се привърже тъкмо към Цицерон, който нито беше глупак, нито можеше да го съди за каквото и да било.

— Снаряжението ти е крайно неподходящо — каза на Цицерон, след като хвърли един поглед на багажа, който приятелят му смъкна от гърба на мулето и внесе в палатката.

— Нямаше кой да ми каже какво да взема — оправда се той, посинял от студ и с тракащи зъби.

— Че нямаш ли майка, сестра? Те винаги знаят какво да сложат в дисагите.

— Майка имам, сестра — не — продължаваше да трепери, — но майка ми не ме обича.

— Нямаш ли дълги гащи? Ръкавици? Двукатна туника, дебели чорапи, вълнена шапка?

— Само това, което виждаш. Изобщо не се сетих. Но пък и всичките ми зимни дрехи са в Арпинум.

„Как може едно седемнайсетгодишно момче да се сети за топли дрехи?“ — продължаваше да се пита Цицерон години по-късно и с мили чувства си спомни как Помпей, без дори да се замисли, нареди на останалите дадат по някоя дреха от своите на замръзналия си колега.

— Не се стискайте, имате си достатъчно — смъмри той шестимата кадети. — Марк Тулий днес може да изглежда като идиот, но в други отношения е по-умен от нас седмината, взети заедно. Освен това е мой приятел. Вместо да се подхилквате, благодарете на боговете, че са ви пратили такива грижовни майки и сестри, които да знаят какво да ви приготвят. Волумний, тъй и тъй никога не си сменяш чорапите, защо са ти шест чифта! Ти, Тит Помпей, ще ми подадеш онези ръкавици! Вие, Ебуций и Тейдей, имате по една туника в повече, дайте ги! Фундилий ще се раздели с резервната си шапка, а Маяний и без това има много багаж, може да даде по едно от всичко! Аз също.

Армията започна да изкачва планините сред сняг и виелици, а Цицерон, макар и да се чувстваше спасен от бялата смърт, безпомощен се озърташе наоколо и се чудеше как ли трябва да постъпи, ако внезапно ги нападне врагът. Както впоследствие се оказа, първата среща с неприятеля беше еднакво неочаквана и за двете страни; римските легиони тъкмо бяха пресекли замръзналата река Фулгинум, когато от билото, преграждащо пътя към Южен Пиценум, се спуснаха четири легиона пиценци, събрани от кол и въже. Изглежда, си бяха правили сметката да нахлуят в Етрурия и да се отдадат на грабеж и убийства. Сражението скоро се превърна в поредното клане. Самият Цицерон така и не взе участие в него, защото яздеше най-отзад, при обоза, след като младият Помпей му бе заръчал да наглежда багажа на останалите кадети. Както самият Цицерон добре разбираше, това бе най-лесният начин Помпей да се отърве от него и да се отдава на офицерските си задължения, без да се безпокои през цялото време за приятеля си.

— Великолепно преживяване! — радваше се Помпей същата вечер, докато лъскаше меча си в палатката. — Изклахме ги като прасета! Когато поискаха да ни се предадат, баща ми направо им се изсмя в лицето. Колкото оцеляха, бяха отблъснати нагоре към върховете, оставяйки ни целия си обоз, ако изобщо може да се говори за такъв. Ако не от студ, ще измрат от глад.

И насочи меча си към светлината, за да се увери, че блести от чистота.

— Толкова ли не можехме да ги вземем в плен? — попита Цицерон.

— Ти би ли се дал в плен на враг, командван от баща ми? — засмя се Помпей. — Не съм чувал досега да е помилвал живота на пленниците си.

Цицерон обаче не се обезкуражаваше толкова лесно да се спори.

— И все пак това са италийци, не са чуждоземци. Един ден, когато войната свърши, ние отново ще имаме нужда от тях в легионите си.

Този път Помпей се замисли.

— Съгласен съм с теб, Марк Тулий, би могло и да ни дотрябват. Но вече е твърде късно да се занимаваме точно с тези! Баща ми беше доста неприятно изненадан, а когато е изненадан, изпада в лошо настроение и забравя какво е това мисъл. — Сините му очи се впиха в Цицероновите. — И аз ще бъда като него, когато порасна.