Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

„Колко е прекрасна! — помисли си Скавър, докато се вглеждаше с наслада в лицето й. Някогашните недоразумения бяха изгладени и тя отново се бе превърнала в господарката на сърцето му. — Благодаря ти, Квинт Цецилий!“ — за сетен път си спомни той за някогашния си скъп приятел Метел Нумидик Прасето. Именно Метел Нумидик му бе дал ръката на племенницата си Цецилия Метела Далматика.

Протегна ръка да я погали по бузата, сетне склони глава на гърдите й и потърка страна о младата й кожа. Очите му се затвориха от само себе си и той сладко въздъхна.

— Марк Емилий? — опита се да го върне на земята Цецилия, щом усети цялата му тежест върху себе си. — Марк Емилий!

Мигом го прегърна с две ръце и запищя. От всички страни дотичаха слуги, които поеха вдървеното тяло на съпруга й.

— Какво му е? Какво му е? — питаше като обезумяла Цецилия Далматика.

Най-накрая икономът се надигна от кушетката, където бяха положили Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, и й отговори:

— Мъртъв е, домина . Марк Емилий е мъртъв.

Почти по същото време, когато из Рим се носеше вестта за смъртта на Скавър Принцепс Сенатус, се научи и другата, а именно, че Секст Юлий Цезар е починал от възпаление на гърдите под стените на обсадения Аскулум Пицентум. След като внимателно прочете писмото на Секстовия легат Гай Бебий, Помпей най-сетне се реши сам да влезе в действие. Щом Рим погребеше своя Принцепс Сенатус, първият консул заминаваше сам да поеме обсадата на Аскулум.

В историята на Сената се брояха на пръсти случаите, когато биваха отпускани държавни средства за нечие погребение, но дори при тази кризисна ситуация беше немислимо Скавър да бъде изпратен току-така в подземния свят. Цял Рим го беше обожавал приживе, затова и цял Рим щеше да му отдаде последната си почит. Всичко щеше да е различно без плешивото теме на Марк Емилий, което да отразява слънчевите лъчи, без зелените му очи, които да следят отблизо прегрешенията на разбойниците в Сената, без чувството му за хумор и непоколебимата му смелост. Дълги години римляните щяха да тъгуват за своя Принцепс Сенатус.

За Марк Тулий Цицерон фактът, че оставяше Рим окичен с кипарисови клонки, му се струваше като предзнаменование за собствената му нерадостна съдба; тъй както целият град се прощаваше с най-скъпия си съгражданин, така и той се прощаваше с всичко скъпо, което беше притежавал — с Форума и книгите, със законите и риториката. Майка му вече търсеше усилено наематели за луксозната къща в Карина, а сандъците с багажа й бяха готови да потеглят обратно за Арпинум. Когато обаче дойде време да се подреди багажът на Цицерон, тя изведнъж се скри и дори не благоволи да го изпрати. Новобранецът тихомълком излезе на улицата и яхна коня, който баща му специално бе изпратил от провинцията, тъй като в семейството не бяха удостоени с честта да държат обществения кон. Всичко, което бе сметнал за нужно да вземе, стоеше вързано на гърба на едно муле, останалото оставаше на произвола на съдбата. Помпей Страбон водеше малко войска, държеше на бързината и не желаеше голям обоз. Това, че Цицерон се бе осведомил за вкусовете му, се дължеше единствено на приятелството му с малкия Помпей, с когото имаха среща след един час на изхода от града.

Студът щипеше, вятърът го блъскаше в гърдите, ледените шушулки, провиснали от балконите на къщите и клоните на дърветата, още не бяха започнали да се топят, когато малобройният щаб на Помпей Страбон пое по своя път на север към сърцето на италийската зима. Част от консулската армия, която се бе върнала в Рим за триумфа на началника си, бе останала на лагера на Марсово поле и сега бързо се придвижваше пред главнокомандващия. Останалата част от шестте легиона на Помпей Страбон вече чакаха пълководеца при Веи, недалеч от Рим. Край града Помпей даде заповед за първа нощувка и Цицерон се намери в една палатка с всички останали кадети от щаба. Бяха осем младежи, най-малкият, от които бе самият Помпей Младши, тогава още на шестнайсет, а най-възрастният — двайсет и три годишният Луций Волумний. През целия път Цицерон не бе имал възможност да се запознае с останалите си колеги, възможността да се порадва на това мъчение му се предоставяше едва сега, при издигането на лагера. Той нямаше представа как се вдига палатка, нито какви са задълженията на всеки един от осмината, затова стоеше безпомощен край Помпей и чакаше да му наредят нещо. Най-накрая приятелят му му подаде някакво въже и му каза да го държи опънато.