Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Доста съм уморен, Юлия, но и умората е неспособна да затвори очите ми пред красотата — поднесе й своите комплименти той и кимна с глава към вратата на таблиния. — Как се чувства великият човек днес?

— Благодарение на Аврелия днес е в необичайно добро настроение — отговори му съпругата на великия човек.

— Нима?

— Доведе му компания.

— Кой?

— Малкия Цезар, моя син — отговори Аврелия.

— И едно момче може да бъде компания на великите мъже?

Юлия се засмя и го поведе към вратата на кабинета.

— Предполагам, че щом няма и единайсет години, трябва да го наричаме момче. Но във всяко останало отношение, Марк Емилий, малкият Цезар е възрастен поне колкото теб. През последните дни състоянието на Гай Марий видимо се подобрява. Но скуката го обезсърчава. Парализата не му позволява да ходи, а да лежи го вбесява. — Тя отвори вратата и викна на Марий: — Марк Емилий е дошъл да те види.

Марий беше излегнат на кушетката под прозореца, гледащ към перистила. Лявата му половина беше излегната върху купчина възглавници, така че да може да движи дясната си ръка. В краката му, на отделен стол, седеше синът на Аврелия — или поне така предположи Скавър, понеже за пръв път виждаше момчето.

„Същински Цезар“ — помисли си той, след като току-що се беше разделил с трима от фамилията. Висок, рус, красив. Но момчето, което бързо скочи от стола да го посрещне, беше наследило много и от майка си Аврелия.

— Принцепс Сенатус, това е Гай Юлий — представи племенника си Юлия.

— Седни, момче — рече Скавър и се наведе, за да стисне дясната ръка на Марий. — Оправяш ли се вече, Гай Марий?

— Бавно, но се оправям — едва отговори Марий, който още изпитваше затруднения с говора. — Както виждаш, жените ми намериха куче — пазач. Да не би да избягам.

— По-скоро домашен любимец — възрази му той и седна на стола, който малкият Цезар услужливо му донесе, преди да се върне на мястото си. — И какви са задълженията ти, млади човече?

— Още не знам — отговори му момчето без никакви признаци на смущение. — Майка ми ме доведе едва днес.

— Мисля, че жените са решили да намерят кой да ми чете книжки — предположи Марий. — Ти на какво мнение си, млади Цезаре?

— По-скоро бих разговарял с човек като Гай Марий, отколкото да му чета. Чичо Марий не пише книги, за което дълбоко съжалявам. Бих искал да науча всичко за германите.

— Научил се е да задава добри въпроси — похвали го Марий и запухтя, докато се опитваше да се намести по-удобно.

Момчето пъргаво скочи от стола си, пъхна ръка под дясната мишница на болния и му помогна да се обърне. Дори за миг не се замисли как точно да подхване чичо си, а от лекотата, с която му помогна, пролича, че е доста силен за годините си.

— Така е по-добре! — пое си тежко въздух Марий и се обърна към Скавър. — С приятна компания няма начин да не се оправя скоро.

Гостът остана цял час, и то не толкова заради болния Марий, колкото от любопитство да опознае повече малкия Цезар. Момчето не държеше да се изтъква, но отговаряше на зададените му въпроси точно и със самочувствие като възрастен. Когато възрастните започнаха да обсъждат нахлуването на Митридат във Витиния и Кападокия, събеседникът им съвсем млъкна и целият се превърна в слух.

— За десетгодишно момче ти си доста начетен, млади Цезаре — похвали го на свой ред Скавър на сбогуване. — Дали случайно не познаваш един младеж на име Марк Тулий Цицерон?

— Само съм чувал за него, Принцепс Сенатус. Казват, че щял да бъде най-добрият адвокат в историята на Рим.

— Я бъде, я не бъде — стигна до вратата Скавър. — Сега Марк Цицерон е зает с военна служба. Ще дойда пак да те видя след два-три дни, Гай Марий. Понеже не можеш да ме изслушаш в Сената, ще ти пратя пълно копие на речта си — на теб и на малкия Цезар.

Той се запъти към къщата си на Палатина и изпадна в мрачни размисли. Положението на Марий го тревожеше повече, отколкото искаше сам да признае. Вече бяха минали почти шест месеца, а великият човек бе стигнал само до кушетката в таблиния. Може би присъствието на момчето щеше да го подтикне към по-бързо оздравяване. И все пак Скавър започваше да се съмнява дали някога старият му приятел и враг едновременно ще събере достатъчно сили да се появи в Сената.

Дългото изкачване по Весталските стълби му се стори доста уморително; когато излезе на Кливус Викторие, трябваше да си почине известно време, преди да продължи нагоре към дома си. Зает с мисълта за недоверието, което щеше да срещне у назначените отци по отношение на малоазиатските проблеми, той потропа на вратата и за свое учудване бе посрещнат вместо от вратаря от жена си.