Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — едва отговори Цицерон.

Първият консул кимна в разбиране.

— Не се и съмнявам, че го е сторил. Да му имам чувството за хумор на стария гъз! Бас ловя, че сега се залива от смях, като се сети. Толкова по-добре за теб, кранто смрадлива, че си приятел на сина ми. Иначе като нищо щях да те дам за храна на прасетата.

Цицерон пламна от възмущение. Той идваше от семейство, където мръсните думи бяха забранени и подобни изрази буквално биха подлудили баща му; а на Цицерон му се струваше, че и сам би полудял, чувайки ги от устата на римския консул.

— Ти наистина си падаш малко госпожичка, нали, Марк Тулий? — подпита го ухилен малкият Помпей.

— Латинският език може да се използва по много по-образен и смислово богат начин, отколкото да се хвърляме в елементарни изрази, претрупани с мръсни думи — отговори с достойнство Цицерон.

Но новият му приятел изведнъж застина и го изгледа подозрително.

— Да не би да критикуваш баща ми?

Цицерон веднага отстъпи.

— Не, Гней Помпей, ни най-малко! Просто не ми е приятно да ме наричат госпожичка!

Помпей се отпусна и отново се усмихна.

— Толкова по-добре за теб! Не обичам хората да търсят недостатъци у баща ми. — Погледът му се изпълни с неприкрито любопитство. — Но мръсните думи са навсякъде, Марк Тулий. Дори поетите ги използват от време на време. Можеш да ги откриеш по стените на къщите, особено около бордеите и обществените клозети. А ако един пълководец не нарича войниците си гъзове и курове, той просто ще се изложи пред тях; ще започнат да го гледат като весталка, облякла мъжки дрехи.

— Тогава най-добре да запуша уши и да се правя, че нищо не виждам — заключи Цицерон и смени темата. — Благодаря ти, че ми предложи покровителството си.

— Няма за какво, Марк Тулий! Мисля, че двамата заедно ще бъдем добър отбор. Ти ще ми помагаш с докладите и кореспонденцията, аз ще те уча как да въртиш меча.

— Дадено — отвърна той, но когато приятелят му се запъти към изхода на атрия, дори не помръдна от мястото си.

— Какво има сега? — попита го Помпей.

— Така и не предадох повиквателната на баща ти.

— Можеш да я хвърли спокойно на боклука — махна с ръка Помпей. — От днес принадлежиш единствено на мен. Баща ми дори не би те забелязал в коридора.

И се запъти към перистила. Цицерон го последва. Двамата си намериха една пейка на слънце и Помпей се зае да докаже, че дори и да не го бива в риториката, обича да използва езика си; на неговата възраст трудно можеше да се намери по-голям клюкар в цял Рим.

— Чу ли за Гай Ветиений?

— Не.

— Отрязал пръстите на дясната си ръка, за да не го вземат войник. Градският претор Цина го наказал да слугува до края на живота си в капуанските казарми.

Цицерон усети как го побиват студени тръпки.

— Доста интересна присъда, не намираш ли? — подхвърли, като се надяваше да не проличи, че случаят го е заинтересувал.

— Е, направили са го за назидание на останалите! На такъв човек не може да се позволи просто да си плати и да си замине. Но пък и римляните не са източни деспоти, не могат просто ей тъй да хвърлят човек в тъмница и да го извадят след двайсет години. В нашия затвор и един месец не се е задържал човек! Мисля, че решението на Цина е много похвално — усмихна се до уши Помпей. — Ония в Капуа така ще го подредят, че ще съжалява, дето не се е писал доброволец!

— И аз така предполагам — преглътна тежко Цицерон.

— Е, твой ред е!

— Мой ред за какво?

— Да разкажеш нещо.

— Не мога да се сетя за нещо интересно, Гней Помпей.

— Как се казва жената на Апий Клавдий Пулхер?

Той премигна в недоумение.

— Не знам.

— С такава голяма глава като твоята е доста жалко, дето все нищо не знаеш — укори го Помпей. — Е, от мен да мине, ще ти кажа. Казва се Цецилия Метела Балеарика. Да ти се заплете езика, докато го произнесеш.

— Това е много знатна фамилия.

— Но накрая хората ще си спомнят за моята, не за нейната.

— Та какво станало с нея?

— Умря оня ден.

— О-о…

— В нощта след завръщането на Луций Юлий от Кампания й се явил сън — започна оживено да разправя Помпей. — Още на другата сутрин отишла при Луций Юлий и му казала как сънувала Юнона Соспита да й се явява и да се оплаква, че храмът й е заприличал на бардак. Някаква жена се довлачила и взела, че родила насред храма. При раждането умряла, но хората само изнесли трупа й, без да измият пода от кръвта. Луций Юлий и Цецилий Метела Балеарика събрали кофи и парцали и се заели да измият целия храм. Представяш ли си ги двамата да пълзят и да бършат цялата мръсотия с дрехите си? Луций Юлий освинил тогата си — твърдял, че му било неудобно да се показва пред богинята в неофициално облекло. Като свършил с миенето, се запътил право в Сената, където прокарал законопроекта за италийците… и здравата нахокал всички присъстващи. Как се надявал Рим да спечели войната, питал той, придружавайки речта си с цветущи изрази, когато храмовете са съвсем запуснати и няма кой да се погрижи за елементарното им поддържане? На другия ден целият Сенат на свой ред събрал кофи и парцали и измил собственоръчно всички храмове в града. — Помпей изведнъж се спря. — Какво си ме зяпнал?