Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Кой ли ще да си ти? — попита го момчето.

— Марк Тулий Цицерон Младши. А ти кой си?

— Гней Помпей Младши.

— Страбон?

Помпей се засмя, без ни най-малко да се засегне.

— Приличам ли ти на кривоглед, Марк Тулий?

— Не, но не е ли прието синът да наследява прякора на баща си? — учуди се Цицерон.

— Не и в моя случай — поклати глава Помпей. — Имам намерение да си извоювам собствен когномен. Дори отсега знам какъв ще бъде той.

— Какъв.

— Велики.

Цицерон се разсмя.

— Не е ли малко прекалено? „Велики“? Освен това човек не може сам да си измисли прякора. Трябва другите да му го дадат.

— Знам. Но те ще ми го дадат, в това не се и съмнявам.

Въпреки че сам обичаше да се хвали, Цицерон занемя при последната реплика на събеседника си.

— Пожелавам ти да успееш — отвърна, понеже не се сети нищо друго.

— За какво си дошъл?

— Назначен съм за кадет в щаба на баща ти.

Помпей чак подсвирна от изненада.

— О, Едепол! Никак няма да му се понравиш!

— Защо?

Очите на другия отново го загледаха с безразличие.

— Защото си голяма хърба.

— Може и да съм хърба, Гней Помпей, но на интелект превъзхождам всички свои връстници! — тросна му се Цицерон.

— Виж, това няма да направи никакво впечатление на баща ми — поклати глава консулският син и доволно огледа своята добре сложена, мускулеста фигура.

Подобен отговор буквално отне у Цицерон всякакво желание да разговаря; за сетен път ставаше жертва на отчаяние, каквото много повече прилягаше на мъже, навъртели поне четири пъти повече години от него. Той преглътна тежко, заби поглед в краката си и си каза, че ще е най-добре малкият Помпей да го остави сам с мислите му.

— Е, няма нужда да униваш чак толкова — опита се да го разсее Помпей. — Какво пък, може да се окаже, че в гърдите ти се крие истинско лъвско сърце! Нищо чудно само да хванеш меча и да спечелиш любовта дори на хора като баща ми.

— Аз никога не бих могъл да бъда лъв — отвърна с пискливия си гласец Цицерон. — Не ме разбирай, че съм страхлив като мишка, но истината е, че не мога да върша нищо нито с ръцете, нито с краката си. Отдавна съм се убедил, че колкото и да опитвам, не мога да се променя.

— Не бих казал, че ти личеше, когато се изявяваше на Форума — напомни му Помпей.

Цицерон го зяпна в учудване.

— Значи знаеш кой съм?

— Естествено, че знам — гъстите мигли на Помпей напълно скриваха погледа в очите му. — Аз пък мота да кажа за себе си, че цялата тази работа с речите ми е напълно непонятна. Цял живот са ме налагали учителите с пръчка и пак не са ме научили на нищо смислено. За мен всичко това си е чиста загуба на време. Колкото и да се опитвам, не мога да направя разлика между сентенция и епиграма, още по-малко между колор и дескрипцио !

— Но как смяташ да те нарекат Велики, когато не знаеш да говориш пред хора? — зачуди се Цицерон.

— А как можеш ти да се надяваш на същото, когато не можеш да държиш меча?

— Аха, разбирам! Ти искаш да се превърнеш във втори Гай Марий.

Но сравнението никак не се хареса на Помпей, който само се намръщи.

— В никакъв случай няма да се превръщам в друг Гай Марий! Ще бъда самия себе си. И ще накарам Гай Марий да изглежда като обикновен новобранец!

При тези му думи Цицерон весело се изкикоти и под натежалите му клепачи заиграха радостни искрици.

— Е, Гней Помпей, да знаеш как ми се иска да успееш!

Нечия сянка надвисна над двамата младежи, които бързо се извърнаха към нея. Беше дошъл самият Гней Помпей Страбон, който с мощната си фигура отдалеч изглеждаше като квадратен и човек трудно си даваше сметка, че всъщност не е никак висок. В лице Страбон доста приличаше на сина си, само дето очите му не бяха толкова наситеносини, а и бяха толкова разногледи, че едва ли виждаха нещо друго, освен чупката на носа му. Недъгът на стария Помпей му придаваше не само грозен, но и изключително потаен вид, защото никой не можеше да прочете какво се крие в погледа му, вперен в невидимото.

— Кой е този? — попита Страбон сина си.

И в този момент младият Помпей направи нещо, за което цял живот Цицерон нямаше да престане да му благодари: той просто прегърна с мускулестата си ръка тъничките рамена на събеседника си и като го притисна до себе си, отвърна съвсем естествено:

— Това е приятелят ми Марк Тулий Цицерон Младши, татко. Бил, е назначен в щаба ти, но ти не се грижи за него. Поемам го изцяло под свое наставничество.

— Хм! — изсумтя Помпей Страбон. — И кой те прати при мен?