Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Това, което най-много плашеше Цицерон, бе, че никой не даваше пукната пара за бъдещето му. Малкото велики мъже, които той познаваше и за които беше сигурен, че са още в Рим, бяха прекалено заети да се занимават точно с него; нищо че той бе имал наглостта сам да им напомни за екзистенциалните си проблеми, нямащи равни никъде по света. Колкото и да беше тропал Цицерон по вратите на римските патриции — като се почне със Скавър Принцепс Сенатус и се свърши с Луций Юлий Цезар, никой не бе благоволил да му отвори. В крайна сметка кой беше Марк Тулий Цицерон? Някаква си рибка, която в продължение на няколко години се бе мятала в мрежите на стопаните на Форума. Та той дори не бе навършил пълнолетие… Откъде накъде великите римляни щяха да се занимават с него? Тъй както баща му (клиент на покойник, сиреч политически сирак) го беше казал с няколко думи, Цицерон Младши трябваше да забрави за някогашната си площадна слава и да приеме без жалби това, което бъдещето му приготвеше.

Когато младежът излезе на Марсово поле и застана пред масите на комисията, обърнати към Вия Лата, не зърна нито едно познато лице; цялата комисия беше съставена от застаряващи педарии, които бяха заставени в името на националното спасение да вършат работа колкото отегчителна, толкова и необходима. Никой от тях не се радваше ни най-малко на оказаното му от Сената доверие. Единственият, който благоволи да погледне в лице Цицерон, бе председателят на комисията — всички останали се бяха погребали под купища документи и дори да искаха, не можеха да обърнат внимание на поредния наборник. Председателят изгледа скептично недоразвитата фигура на Цицерон, очертаваща се още повече на фона на огромната му, крушовидна глава, и мина към протоколния разпит:

— Лично и фамилно име?

— Марк Тулий.

— Лично и фамилно име на бащата?

— Марк Тулий.

— Лично и фамилно име на дядото?

— Марк Тулий.

— Триба?

— Корнелия.

— Когномен, ако имаш изобщо?

— Цицерон.

— Класа?

— Първа — конник.

— Баща ти държи ли обществения кон?

— Не.

— Можеш ли да си позволиш цената на пълно бойно снаряжение?

— Разбира се.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Разбира се!

— Трибата ти е селска. Откъде си?

— От Арпинум.

— А, комшия на Гай Марий! Кой е патрон на баща ти?

— Луций Лициний Крас Оратор.

— Значи никой в момента?

— Не, в момента никой.

— Минал ли си предварително военно обучение?

— Не.

— Можеш ли да различиш дръжката от острието на меча?

— Ако това означава дали мога да го използвам — не.

— Яздиш ли?

— Да.

Председателят привърши с попълването на формуляра и вдигна отново глава. На устните му се бе изписала горчива усмивка.

— Ела пак два дни преди януарските нони, Марк Тулий, ще получиш указания къде да изпълниш военния си дълг.

Така значи. Бяха му наредили да се представи в армията точно на рождения му ден… Цицерон се отдръпна от масата на комисията дълбоко унизен. Та те дори не бяха разбрали с кого разговарят! Не беше възможно да не са чули нищо за подвизите му на Форума! Бяха предпочели обаче да го скрият. Явно бяха решили, че и той е длъжен да служи в армията като всички останали. Да ги беше помолил за някоя канцеларска служба, само щеше да го изтъкне като страхливец в очите им; Цицерон беше достатъчно интелигентен, за да го разбере сам. Затова и си беше замълчал; когато му дойдеше времето да опита за консул, не можеше да оставя на съперниците си подобни козове.

И понеже Цицерон открай време беше търсил все приятелството на по-големи от себе си, сега нямаше никого, на когото да се оплаче. Всичките му познати бяха по задължения извън града — като се почне от Тит Помпоний и се свърши с безбройните племенници и роднини на покойния му патрон и собствените му братовчеди. Младият Сула, единственият му връстник, който би се намирал по това време в Рим, отдавна си беше отишъл. На нещастния юноша не му оставаше друго, освен да се прибере право у дома си. Той тръгна към Викус Куприус, за да се прибере в бащината си къща в Карина, без да може да прогони от душата си облака на отчаянието.

Всеки римски гражданин беше призован да отбие военната си служба в момента, в който навърши седемнайсет години. Това важеше дори за пролетариите. Но преди да избухне войната срещу италийците, на Цицерон дори не му бе минало през ума, че ще му се наложи да служи като редови легионер; все си беше правил сметката, че ще използва влиянието на наставниците си, които биха му осигурили службица, отговаряща на блестящите му литераторски способности. Освен на парад великият адвокат нямаше дори да се докосва до ризницата и меча. Ставаше му ясно обаче, че не бива да храни подобни надежди. Нещо повече, вътрешният му глас му подсказваше, че животът в армията крие едно особено неприятно преживяване — да умре.