Разбира се, Луций Цезар нямаше намерение да се връща на бойното поле. Консулският му мандат наближаваше към своя край, а той държеше през пролетта да бъде избран за цензор; да се връща отново в Кампания, за да служи като легат в щаба на новия консул, му се виждаше напълно безсмислено.
За пръв път от няколко години в колегията на народните трибуни се забелязваха няколко обещаващи имена едновременно, навярно защото цял Рим говореше за предвиждания закон за разпространението на римското гражданство. И да искаше, Луций Цезар не можеше повече да крие намеренията си от общественото мнение. Трибуните се очертаваха негови привърженици, понеже мислеха либерално и не подкрепяха кървавите мерки срещу италийците. Председател на колегията стана Луций Калпурний Пизон Фруги; последното му име идваше, за да го разграничи от другия клон на Калпурний Пизоните — Цезонините, към които принадлежеше зетят на Публий Рутилий Руф. Пизон Фруги се знаеше като по-скоро консервативен човек, дарен с енергия и решителност; от самото начало на мандата си той обяви пред плебейското събрание, че възнамерява енергично да противостои на двамата най-радикални трибуни в колегията — Гай Папирий Карбон и Марк Плавций Силван, — ако им хрумне да излязат извън рамките на Цезаровия законопроект и дарят римското гражданство на народите, въвлечени в Италийската война. Това, че се бе въздържал да отхвърли самия закон, се дължеше на дългите и убедителни напътствия, които бе получил от страна на Скавър и други уважавани личности в Сената. По този начин за пръв път от началото на войната събитията на Форума приковаха обществения интерес; освен военни действия задаващата се година обещаваше и политически препирни.
Далеч по-потискаща бе атмосферата по времето на изборите в центуриатните комиции — особено когато се гласуваше за консули. Двамата главни претенденти бяха спечелили състезанието още два месеца по-рано и сега победата им трябваше само да бъде ратифицирана. Това, че първи консул стана Гней Помпей Страбон, а Луций Порций Катон Лициниан остана втори, се дължеше не на друго, а на триумфа, който Страбон ознаменува броени дни преди изборите.
— Тези триумфи са си жив срам — сподели Скавър Принцепс Сенатус пред Луций Корнелий Сула. — Първо Луций Юлий, сега Гней Помпей, това минава всяка мярка! Започвам да се чувствам много стар.
Сула го изгледа внимателно и си рече, че Скавър, освен че се чувства стар, изглежда така. Това беше много тревожно. Ако загубата на Гай Марий означаваше, че римските армии ще се лутат известно време като мухи без глави по полетата на Италия, то какво би представлявал Форум Романум без присъствието на Марк Емилий Скавър? Кой от всички сенатори щеше да обърне внимание на всички онези наглед незначителни, но всъщност жизненоважни събития, случващи се сред съседните на Рим страни? Кой изобщо щеше да продължи външната политика, водена от Рим в продължение на два века? Кой щеше да поставя на мястото им самонадеяните глупаци като Филип или бруталните парвенюта като Квинт Варий? Кой друг вместо него щеше да се изправи като непоклатима скала срещу всички беди, които ще връхлетят Рим? Истината беше, че откакто Марий бе покосен от удара, Скавър видимо се бе състарил; колкото и да се бяха държали за гушите през последните четиридесет години, двамата бяха един за друг като вода и въздух.
— Марк Емилий, трябва повече да пазиш здравето си! — предупреди го Сула, обзет от мрачни предчувствия.
В зелените очи на събеседника му просветнаха лукави искрици.
— Човек все някога трябва да си отиде, нали?
— Така е. Но ти просто нямаш правото да го сториш. Рим още се нуждае от теб. Ако и ти ни напуснеш, то кой ще ни спасява от нежни души като Луций Юлий Цезар или Луций Марций Филип?
Скавър се засмя.
— Това ли е най-голямото зло, което може да сполети Рим — Луций Цезар и Филип? — попита той и наклони голата си глава на една страна като някой престарял, проскубан бухал. — В някои отношения много те ценя, Луций Корнелий. Но понякога си казвам, че в твои ръце Рим би изживял много по-страшни мигове, отколкото ако се оставеше на Филип. — Щракна с пръсти. — Ти може и да не си роден войник, но повече време от кариерата си на сенатор прекара по бойните полета. А съм забелязал, че дългата военна служба превръща сенаторите в пълни автократи. Вземи например Гай Марий. Когато един пълководец заеме политически пост, той е нетърпелив да постигне желаното и твърде често гледа да се освободи от рамките, които му поставят традицията и толерантността.
Читать дальше