Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Вълни на облекчение преминаха през цялото тяло на Цицерон и краката му още повече се разтрепериха. Той грабна скъпоценния свитък и хукна, преди да са му го взели обратно. „Щабни задължения! О, боговете да славят името ти, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! Благодаря, благодаря! Ще докажа на Гней Помпей, че услугите ми са незаменими. Ще се превърна в хроникьор на армията му, ще пиша речите му, ако трябва, но никога няма да пипна меч през военната си служба!“

Цицерон нямаше никакви намерения да се захваща с физически упражнения на Марсово поле. Две години по-рано бе опитал, но единственото, което научи, бе, че краката не го държат, ръката не го слуша, погледът не може да се съсредоточи в една точка, а умът му остава зает с други неща. Броени минути, след като му бяха дали дървения меч да се изправи срещу учебната кукла, и цялото поле се бе струпало да го наблюдава. С тази разлика, че ако на Форума го аплодираха, сега всички му се смееха. Колкото повече часове прекарваше на Марсово поле, толкова повече подигравчии се събираха. Смееха се на пискливия му гласец, имитираха скимтящия му смях, затова пък подминаваха без внимание ерудираните му шегички и оценяваха по-ранното му узряване по-скоро като обект на закачки, отколкото на респект. Тогава Марк Тулий Цицерон се бе отказал от всякакво военно обучете, заричайки се никога повече да не се захваща отново. Никой петнайсетгодишен юноша не обича да му се присмиват на публично място, но с Цицерон нещата стояха различно — той не само беше на петнайсет години, но вече си беше спечелил възхищението на възрастните и бе започнал да гледа на себе си като на нещо по-особено от околните.

„Някои хора — разсъждаваше малкият адвокат — просто не са родени да носят оръжие.“ Цицерон беше един от тях. Не ставаше дума за страх! Природата просто го бе лишила от възможността да контролира тялото си! Никой нямаше правото да го обвинява, че е проявил слабост. Момчетата на неговата възраст бяха глупави, знаеха да ценят само телата си, нищо от това, което се ражда в главите им. Толкова ли не разбираха, че един ден плътта ще застарее, а мисълта ще продължи да блести над нея? Толкова ли не им се искаше да бъдат различни помежду си? Какво толкова можеше да ги привлича мятането на копие по цел или сеченето на сламени глави с дървени мечове? Цицерон бе достатъчно мъдър да знае, че между мишените и действителността има голяма разлика и че ако някой ден всички тези убийци на плашила бъдат изправени на истинското бойно поле, много биха се проклинали, че изобщо са се родили.

На другата сутрин Цицерон облече своята тога вирилис и се представи в дома на Гней Помпей Страбон. Къщата се намираше на Палатина, откъм страната на Форума, и при вида на тълпата, скупчила се вътре, младежът съжали, че баща му не е тук да го придружи. Неколцина от чакащите бързо го разпознаха като чудото — оратор, но никой не благоволи да го привлече към разговора си. Лека-полека Цицерон беше избутан в най-мрачния и далечен ъгъл на Помпеевия атрий, където с часове чака тълпата да се разпръсне и някой най-сетне да го попита по каква работа е дошъл. В момента новият първи консул беше най-търсената личност в града, всеки искаше да размени по някоя приказка с него и да го помоли за услуга. Освен това Помпей Страбон имаше огромна клиентела от пиценци и чак сега Цицерон се убеждаваше с очите си колко много хора от тази част на Италия са се преместили да живеят в Рим.

Когато в атрия останаха не повече от сто души, а Цицерон започваше да се надява, че най-сетне някой от седемте Помпееви секретари ще го забележи, отнякъде се взе непознато момче на неговите години, което се облегна на стената и внимателно го заразглежда. Очите, които го обхождаха от главата до петите, не излъчваха особена симпатия, по-скоро хладно безразличие. И все пак това бяха най-красивите очи, които младият Цицерон беше виждал през живота си. Широко отворени, сякаш притежателят им постоянно се изненадва от нещата около себе си, те имаха цвета на ясното небе, толкова искрящи, че човек спокойно можеше да ги нарече единствени по рода си. Златистите коси, които се спускаха над раменете на непознатия, се отличаваха с две особености, забележими от пръв поглед: едната бе перчемът, който стърчеше като гребен на петел над широкото му чело; втората бе другият перчем, спуснал се като птичи клюн до средата на същото това широко чело. Под тези две особености на фризурата се разкриваше самото лице — младеещо и дяволито, без нищо римско в себе си. Момчето имаше тънки устни, широки скули, къс и чип нос, двойна брадичка и вежди със същия златист цвят като косите му. Въпреки това беше хубавец и Цицерон особено се зарадва, когато след подробната инспекция непознатият широко му се усмихна.