Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Настъпи продължително мълчание. Цицерон и младият Помпей, които седяха в единия край на масата, се заеха подробно да изучават лицата на своите сътрапезници.

— Баща ми няма да се съгласи — прошепна Помпей.

— Защо?

— Защото му трябва да спечели някоя голяма битка.

„Дали наистина подобни желания и капризи решават съдбата на племената и народите по Земята?“ — зачуди се Цицерон.

— Разбирам добре какво искаш от мен, Публий Ветий, и защо го искаш — отговори най-сетне Страбон. — Но не мога да се съглася. Твърде много римска кръв е текла по меча ти, по мечовете на войниците ти. Ако наистина искате да се явите пред претора в Рим, ще ви трябва да се биете през цялото време с армиите ми.

Марсът се надигна от мястото си и плесна с две ръце по бедрата си.

— Е, поне си струваше да опитам — сбогува се той с домакина си. — Благодаря за гостоприемството, Гней Помпей, но е време да се върна при армията си.

Марсите яхнаха отново конете си и потънаха в мрака; Помпей Страбон изчака чаткането на копитата да заглъхне в далечината и нареди тръбачите да свирят сбор. Лагерът започна да се готви за бой.

— Ще нападнат утре, навярно от две страни едновременно — предрече малкият Помпей, докато бръснеше с острието на меча си сребристите косъмчета по ръката си. — Ще падне голямо сражение.

— Аз какво да правя? — попита нещастно Цицерон.

Помпей прибра меча си и понечи да се излегне на походното си легло; останалите кадети изпълняваха заповеди из целия лагер, затова двамата с Цицерон бяха оставен сами в палатката.

— Ще си облечеш ризницата, ще си сложиш шлема, ще препашеш меч и нож и ще забиеш копието и щита си пред палатката на главнокомандващия — обясни му развеселен той. — Ако марсите пробият през редиците ни, Марк Тулий, ти ще си този, който ще защитава лагера от тях!

Но марсите не успяха да пробият. Цицерон слушаше звъна на оръжията и виковете на сражаващите се някъде в необятното пространство около лагера, но иначе нищо не видя от бойните действия. Най-накрая по пътя се зададоха Помпей Страбон и синът му, яхнали коне. Видът им издаваше огромна умора, по оръжията им се стичаше кръв, но си личеше, че са изключително щастливи.

— Фравк, легатът на Скатон, е мъртъв — похвали се Помпей пред Цицерон. — Справихме се с марсите, че и с много пиценци покрай тях. Скатон успя да се изтегли с шепа от хората си, но е лишен от всякакъв достъп до пътищата наоколо. Ако иска да се върне у дома в Марувиум, трябва да мине през най-трудното — планините, където няма нито къде да почине, нито какво да яде.

Цицерон преглътна.

— Изглежда, баща ти е специалист по обричането на вражите войници на гладна смърт.

— Чак ти иде да повърнеш, нали така, Марк Тулий? — засмя се Помпей и дружески го потупа по рамото. — На война като на война, това е. Ако можеха, и те щяха да постъпят по същия начин с нас. И да ти става лошо, и да не ти става, нищо не можеш да промениш. Като те гледам как приемаш нещата, ми идва наум, че колкото по-интелигентен е човек, толкова повече изгубва страстта си към войната. Толкова по-добре за мен! Не ми се ще, когато един ден застана лице в лице с врага си, той да се окаже интелигентен колкото теб. Истински късмет е и за Рим, че хората като мен и баща ми са много повече от тези като теб. Всичко, което е постигнал Рим, го е постигнал със сила. И все пак на Форума също трябва някой да управлява, нали? Именно там тепърва ще блестиш ти.

Тази пролет и Форумът заприлича на бойно поле, защото Авъл Семпроний Азелион реши да настъпи римските лихвари. Дори по времето на Втората пуническа война, когато Ханибал бе окупирал цяла Италия и практически бе изолирал Рим от останалия свят, финансовото положение на държавата и на нейните поданици не беше познало подобно падение. Парите постоянно изчезваха от обръщение, задържани от предвидливи сметкаджии, докато хазната лека-полека се изпразни съвсем. Не съществуваше и най-малката надежда да се напълни отново. Дори онези части от Кампания, които все още се намираха в римски ръце, бяха жертва на такъв невъобразим хаос, че никой не можеше да разчита повече на доходите от владенията си там. Квесторите хвърляха неимоверни усилия да убедят търговците да плащат мито или пристанищна такса, а едно от двете най-големи римски пристанища — Брундизиум — стоеше напълно откъснато. Естествено, че откакто се бяха вдигнали на въстание, италийците бяха престанали да плащат и данъци. Оправдавайки се със заплахата от страна на цар Митридат, Римска Азия също бавеше изплащането на предварително договорените годишни данъци, от своя страна и Витиния беше преустановила всякакви плащания. Всичко, което бирниците успееха да съберат от Африка и Сицилия, преди дори да е напуснало провинциите, отново се връщаше в кесиите на местните големци, които продаваха житото си на Рим на удвоена цена. И сякаш това не стигаше, самият Рим се бе превърнал в длъжник на една от собствените си провинции — Цизалпийска Галия, откъдето идваше огромната част от оръжейните доставки за града. Емисията фалшиви денарии, които бе пуснал в обращение Марк Ливий Друз, бяха вселили у всички римляни недоверие към металните пари и държавата беше принудена да отсече нови емисии сестерции, с които да замаже положението. Надяващи се на по-добри времена, хората със средни и високи доходи редовно прибягваха до парични заеми, което вдигна лихвата на незапомнени висини.