Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

В продължение на няколко минути двамата стояха и се гледаха мълчаливо.

— Аз няма да изляза! — отсече най-накрая Марий.

— Ще излезеш.

— Боговете да те приберат при себе си, Цезаре! Не мога да отстъпя пред някакво си момче! Толкова ли не можеш да измислиш някой по-дипломатичен начин да ме тормозиш?

В погледа на Цезар заиграха весели искрици, които стоплиха душата на чичо му — Сула никога не би бил способен на подобна промяна.

— Когато човек се пазари с Гай Марий, не може и дума да става за дипломатичност. Дипломатичният език си остава за дипломатите. Ти не си дипломат и толкова по-добре. Когато кажеш нещо, всички знаят как да го възприемат и до недоразумения не се стига. Това е причината, заради която толкова те харесвам.

— Никога няма да отстъпиш, ако ти кажат „не“, нали така, момче? — Марий усещаше, че повече няма сили да спори. Детето срещу него знаеше как да сменя настроенията си, и то все в своя полза. Виж, то беше голям дипломат!

— Прав си, никога не отстъпвам.

— Добре тогава, момче, ела да седнеш при мен. Ако утре ще излизаме, значи не бива да се преуморявам отсега. — Марий шумно се покашля. — Какво ще кажеш да се кача на някоя закрита носилка и да отидем така до Вия Ректа? Там ще сляза и двамата ще се разхождаме, колкото сърце ни иска.

— Ще отидем и до Вия Ректа, Гай Марий, но пеш.

За известно време двамата мълчаха; Цезар не помръдна от мястото си. Почти от първия миг, когато дойде да гостува на Марий, момчето бе забелязало колко се дразни великият мъж от многото шаване покрай себе си; когато Цезар бе споделил това наблюдение пред майка си Аврелия, тя просто отвърна, че ще е най-добре, ако използва случая и наистина се отучи да се върти на едно място. Цезар можеше да командва Гай Марий, но на майка си дума не можеше да каже!

Това, което се искаше от малкия Цезар, естествено нямаше да се хареса на никое момче на неговата възраст. Всеки ден, след като свършеше с уроците при Марк Антоний Гнифон, вместо да отиде някъде с приятеля си от отсрещния апартамент Гай Маций, той трябваше да ходи на гости на чичо си Марий, за да му прави компания. Не му оставаше минутка време за самия него, тъй като майка му строго го наблюдаваше, а жена като нея се бе научила да цени времето.

— Това е твой дълг — бе му заявила тя в един от редките случаи, когато Цезар все пак бе поискал да излезе с Гай Маций. Обикновено ставаше дума за някое забележително събитие на Марсово поле: като например избирането на конете за октомврийските надбягвания или последните репетиции на гладиаторите преди погребалните игри на следващия ден.

— Но аз цял живот ще имам да изпълнявам някакъв дълг! — опитваше се да възрази на Аврелия. — Нямам ли право от време на време да забравя за задълженията си?

На което майка му неизменно отговаряше:

— Не, Гай Юлий. Дългът те преследва навсякъде и по всяко време. Нито за миг не бива да поставяш себе си над задълженията, които си поел.

И така той послушно тръгваше на поредното гостуване у Гай Марий. По пътя не си позволяваше да се отклони по претъпканите улици на Субура и в същото време внимаваше да не пропусне някой познат, без да му се е усмихнал или без да го е поздравил. Когато минаваше покрай книжарниците на Аргилетум, Цезар неизменно забързваше, да не би да се изкуши да влезе вътре. Всичко това беше плод единствено на възпитанието, което майка му бе дала: никога не се шляй, никога не си пилей времето за глупости, никога не си давай незаслужена почивка дори когато става дума за книги; и в същото време: винаги се усмихвай, винаги поздравявай хората, които познаваш, а също и тези, които за пръв път виждаш.

Понякога, тъкмо преди да почука на вратата на Гай Марий, Цезар се спираше и внезапно се затичваше нагоре по стълбите на кулата Фонтиналис, откъдето се виждаше цялото Марсово поле. За няколко минути застиваше на перилото и се замечтаваше как играе с другите деца, как в ръката му е дървеният меч и той учи да го върти в защита, да мушка в атака, да сече главите на сламените плашила; как след това ще мине по Вия Ректа и ще открадне някоя репичка от зеленчуковите градини или пък ще се включи в поредното масово боричкане в прахта. Но тъй като знаеше, че мечтите му никога няма да се сбъднат, Цезар се отдръпваше от гледката на детските изкушения и като прескачаше през две-три стъпалата на кулата, заставаше отново пред къщата на Гай Марий, преди някой да се е сетил, че закъснява.

Цезар много обичаше леля си Юлия, която често идваше сама да му отвори; тя винаги знаеше как да му се усмихне, а и как да го целуне! Майка му много мразеше навика хората да се целуват, за нея жестът криеше някакъв изключително отрицателен смисъл и според думите й бил прекалено присъщ на гърците, за да се смята за съответстващ на римския морал. Но за щастие леля Юлия не гледаше така на нещата. Когато се навеждаше над него, за да го целуне по устата, тя никога не извърташе в последния момент глава, както правеха други, за да го целуне по бузата или брадичката. Всеки път момчето жадно поемаше дъх, за да усети възможно най-дълбоко прекрасния й дъх. Десетилетия по-късно, когато леля му вече нямаше да е между живите, застаряващият Гай Юлий Цезар пак щеше да се сеща за нея всеки път, когато му се стореше, че някоя жена край него лъха като нея. В такива случаи сълзи на умиление рукваха из очите му, преди дори да се е опитал да ги възпре.