Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— И откъде смяташ да минеш? — продължаваше да го гледа скептично Цезар, който сам имаше горчиви спомени от опита си да стигне до Езерния.

— По същия път, по който тръгна и ти преди време. Първо по Вия Латина до Аквинум, сетне през дефилето на Мелфа.

— Ще ти скроят засада.

— Не се тревожи, и това съм предвидил.

Колкото по-дълбоко изпадаше в депресията си Цезар, толкова по-самоуверен ставаше Сула в желанието си да го окуражи.

Не изглеждаше на същото мнение самнитският пълководец Дуилий, който с интерес проследи безгрижното напредване на двата римски легиона по пътя от Аквинум. Отдалеч изглеждаше, сякаш римляните не са и чували какво е това засада. Късният следобед завари предните редици на римляните да навлизат в самото дефиле, без ни най-малко да се страхуват от нападение. По височините край прохода ясно се носеха ругатните на центурионите и трибуните по адрес на изоставащите. Заканваха се, че ако някой си позволи да закъснее с прибирането си в прохода, го очакват големи наказания.

Дуилий гледаше от една скала, далеч на високото, и се мръщеше в недоумение. Без дори да си дава сметка, бе загризал ноктите си като малко дете. Дали римската тактика беше плод на вроденото малоумие у началника, или ставаше въпрос за някаква хитрост? Когато легионите се показаха в краката му, той разпозна пешака Луций Корнелий Сула, който ги предвождаше. Да се разпознае Сула, пък макар и от неколкостотин крачки разстояние, не беше трудно, защото друг римски войник със сламена шапка на главата просто нямаше. А този мъж съвсем не беше глупак, дори и засега приносът му в Италийската война да беше съвсем скромен. По бързите движения на войниците зад него Дуилий разбра, че римляните се готвят да издигнат укрепен лагер. Излизаше, че те не само не бързат да излязат от дефилето, но смятат да прекарат нощта в него и да прогонят самнитския гарнизон.

— Това няма да стане! — закани се той, но продължи да се мръщи. — Ще видим какво ще измислим през нощта. Вече е твърде късно тепърва да нападаме, но навярно утре сутринта ще успеем да му пресечем пътя за бягство. Трибуне — обърна се към човека до себе си, — вземи единия легион със себе си и без да вдигаш шум, се залепи за тила на римляните.

Сула бе застанал в дъното на прохода и заедно с първия си помощник наблюдаваше действията на легионерите си.

— Да се надяваме, че това ще стигне да ги заблудим — сподели помощникът, който беше не друг, а Квинт Цецилий Метел Пий, накратко Прасчо Младши.

Откакто умря старото Прасе Нумидик, синът му не само не изгуби нищо от привързаността си към Сула, но дори го имаше за нещо като свой втори баща. Началото на войната Метел Пий прекара в Капуа, където под началството на Катул Цезар помагаше доброволците да стъпят на краката си. Откакто трябваше да спасява консула Гней Максим от клането при Араузио, Метел Пий не бе имал случай да участва във военен поход. Затова сега се бе зарекъл на всяка цена да блесне, без обаче с нищо да даде повод на началника си да се оплаква от поведението му; заповедите си бяха заповеди и Прасчо Младши трябваше стриктно да ги изпълнява.

При въпроса му Сула надигна въпросително белите си вежди, които нямаше възможност да гримира в строя, и убедено заяви:

— Ще ги заблудим.

— Няма ли да е по-добре да останем в дефилето и да пропъдим самнитите от него? — подхвърли уж между другото Прасчо. — По този начин ще си осигурим постоянен път на изток.

— Нищо подобно, Квинт Цецилий. Че можем да прочистим прохода от врага, можем. Но ни липсват двата допълнителни легиона, които да поемат неговата защита след заминаването на останалите. Само да се махнем, и самнитите отново ще заемат старите си позиции. За разлика от нас те имат достатъчно резерви. Сега целта ни е не да ги гоним от височините, а да им вдъхнем страх, че ще го направим. — Той доволно изсумтя. — Вече е достатъчно тъмно, можем да запалим огньове. Нека всичко изглежда много убедително.

Метел Пий се погрижи всичко да изглежда достатъчно убедително. На наблюдателите от околните височини им се струваше, че легионерите на Сула цяла нощ не спират да строят укрепения си лагер. Навярно смятаха да се закотвят за дълго време насред прохода.

— Не ще и съмнение, решили са да ни отнемат прохода — поклати глава Дуилий. — Глупаци! Вместо да прогонят нас, ще се чудят те самите как да излязат обратно.

И той подобно на Сула изглеждаше доволен.

Но при изгрев-слънце на другия ден Дуилий се убеди в дълбоката си заблуда. Между двата склона на прохода наистина бяха издигнати високи насипи от камъни и пръст, но между тях не се виждаше жива душа. Римският вълк бе дал вид, че ще ухапе самнитския бик, а след това се беше скрил. Но не обратно на запад, откъде бе дошъл, а право на изток. От наблюдателния си пост Дуилий добре виждаше облаците прах, вдигнати от римските легиони по пътя към Езерния. Но вече сам нищо не можеше да стори. Бяха му заповядали здраво да държи дефилето на Мелфа, а не да преследва някакви си два легиона из откритата равнина. Това, което все пак бе редно да стори, бе да прати вестоносец до войските пред Езерния.