Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Но и това се оказа безполезно. Сула бързо проби линиите на обсадата и експедицията завърши успешно между стените на града.

— Много е добър — пишеше в следващото съобщение, което началникът на самнитската обсада Гай Требаций прати до главнокомандващия на цялата самнитската армия Гай Папий Мутил при Ацера. — Езерния е твърде голяма, за да я стегна в плътен обръч с наличните си сили. Нито можех да разпръсна дотолкова силите си, че да му препреча отвсякъде пътя, нито можех да ги концентрирам на едно място от страх той да не ме обкръжи. Затова и когато му хрумне отново да излезе от града, не виждам как ще му попреча.

За своя голяма радост Сула установи, че бойният дух на Езерния ни най-малко не е спаднал и че гарнизонът се състои от цели десет кохорти решени на всичко мъже. Към петте, които Сципион Азиаген и Ацилий така безславно оставиха на произвола на съдбата, се бяха присъединили още пет, дошли от падналите в ръцете на врага Венафрум и Беневентум. Но най-голямото предимство, на което се радваха защитниците, бе превъзходният командир Марк Клавдий Марцел.

— Провизиите и оръжието, които ни носите, са добре дошли — благодари Марцел на Сула. — Ще има да се защитаваме още месеци наред.

— Значи сте твърдо решени да останете в града?

Марцел кимна и се усмихна заканително.

— Разбира се, че ще останем. Вече бягах веднъж от Венафрум, зарекъл съм се да не мръдна от латинска Езерния до самия край на войната! — Усмивката изчезна от лицето му. — Цялото римско население на Венафрум и Беневентум е било изклано от съгражданите си. Изглежда, италийците не знаят мярка в омразата си към нас! Особено самнитите.

— Имат известно право за това, Марк Клавдий — вдигна рамене Сула. Но нека оставим причините за миналото, а следствията — за бъдещето. Това, което ни занимава в момента, е как да спечелим войната. И как да опазим тези смели римски крепости, издигащи се в сърцето на италийските територии. — Той доближи глава до лицето му. — Войната, която е водим, е до голяма степен война на принципи. Италийците трябва да знаят, че Рим и римляните са свещенонеприкосновени. От пролома на Мелфа дотук войските ми оплячкосаха всяко село, което им се изпречи на пътя. Защо? За да разберат италийците как Рим може да действа в тила на собствените им легиони, как може да отнема плодовете на собствените им земи, за да храни градове като Езерния. Ако успееш да издържиш обсадата, Марк Клавдий, и ти ще им дадеш да разберат това-онова.

— Докато ми е по силите, ще пазя Езерния — тържествено се закле той.

И така, когато Сула напусна Езерния, имаше основания да се чувства вътрешно спокоен. Градът щеше да продължи да се защитава. Легионите му поеха напред през земите на самнитите, уповаващи се на щастливата си звезда. Друго не им оставаше — в крайна сметка никой нямаше представа къде се намират в момента войските на самнитите и пиценците. Късметът отново не му изневери; той дори си позволи да мине под самите стени на някои от вражите градове — като Венафрум например, — окуражавайки всячески войниците си да сипят хули и обиди по безучастните зрители от крепостните стени. Когато най-сетне малката му армия достигна безпрепятствено вратите на Капуа, легионерите подеха маршова песен и населението на града се втурна да ги посреща с добре дошли.

Сула научи, че в момента, в който Мутил е отдръпнал част от войските си пред Ацера и ги върнал спешно в Самниум, за да помогнат срещу настъпващата римска армия, Луций Цезар на свой ред тръгнал да помага на обсадения град. Все пак съдбата не се показала твърде благосклонна към консула, защото самият Мутил бил останал насреща му. Оставяйки на Катул Цезар да се погрижи за заслужената почивка на войниците му, Сула яхна едно муле и се впусна по следите на началника си.

Както можеше да се очаква, завари го в изключително лошо настроение, при това без нито един конник — двете хиляди нумидийци, които Секст Цезар бе довел със себе си, незнайно къде се бяха изпарили.

— Знаещ ли какво направи тази лисица Мутил? — посрещна го Луций Цезар още на входа на палатката си.

— Не — отвърна чистосърдечно Сула и се облегна на временно издигнатия стълб от пленени копия. Предстоеше му да изслуша цяла пледоария по въпроса колко е жестока съдбата.

— Когато Венузия се предала на пиценците и венузините се присъединили към новата държава, сред пленниците Гай Видацилий открил някакъв си римски заложник — чужденец. Е, аз лично отдавна бях забравил за него, но се оказа, че в града още си живеел Оксинтас, един от синовете на нумидийския цар Югурта. На Видацилий му хрумнала щастливата идея да доведе Оксинтас тук, пред Ацера. Когато нападнах самнитите, използвах конницата си вместо авангард. И сещаш ли се какво направи Мутил? Облече въпросния Оксинтас в пурпурна роба, сложи му диадема на главата и го прати сам срещу нумидийците. Само като го видяха, двете хиляди нумидийци скочиха от конете и започнала да му се кланят… Можеш ли да си представиш — сви нервно юмрук Цезар, — да се кланят на врага, срещу когото воюват! И като се замисля, колко усилия ни струваше да ги докараме дотук! Всичко отиде напразно, абсолютно напразно!