Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Абсолютно нищо. Но иначе си напълно прав, Луций Юлий. Аз съм странен!

И понеже лицето на Сула се беше превърнало в доста смущаваща маска, Луций Цезар побърза да смени темата.

— Двамата с теб потегляме съвсем скоро на поход.

— Така ли? В каква посока? Кого ще освобождаваме?

— Походът ти към Езерния ме убеди, че тъкмо тя е ключовата позиция в целия южен фронт. Щом беше бит тук, Мутил веднага се запъти за натам; така поне твърдят осведомителите ти. Мисля, че е време и ние да отидем да видим какво става. Не бива да позволяваме градът да падне в италийски ръце.

— О, Луций Юлий! — отчаяно вдигна ръце Сула. — Езерния е трън в очите на италийците, но само толкова! Докато градът се държи, италийците ще се съмняват в способността си да ни победят. В това се състои цялата му роля! Жителите имат достатъчно провизии да издържат дълга обсада, а началникът на гарнизона Марк Клавдий Марцел е изключително способен и решителен мъж. Нека го оставим сам, да натрие носовете на самнитите, а ние да се заемем с други задачи! Ако Мутил се е прибрал в Самниум, единственият път, по който можем да минем, е отново по течението на Мелфа. Защо умишлено да насочваме войниците си към капана?

Луций Цезар почервеня от недоволство.

— Но ти мина оттам, нали?

— Да, но с хитрост. Втори път няма да се хванат.

— С хитрост или не, и аз ще мина — отсече сухо той.

— С колко легиона смяташ да тръгнем?

— С всички, с които разполагаме. Осем общо.

— О, Луций Юлий, по-добре изобщо забрави! — горещо го посъветва Сула. — Много по-разумно би било от наша страна да изгоним самнитите веднъж завинаги от Западна Кампания! Ако впрегнем и осемте легиона в една армия, ще отнемем пристанищата от ръцете на Мутил, ще подсилим Ацера, ще си върнем Нола. За италийците Нола е много по-важна, отколкото Езерния за нас!

Но Цезар прехапа устни в несъгласие.

— Аз командвам тук, Луций Корнелий, не ти! И аз казвам, че ще тръгнем към Езерния.

Сула вдигна рамене в знак, че се предава.

— Както кажеш, разбира се.

Седем дни по-късно Луций Юлий Цезар и Луций Корнелий Сула напуснаха Ацера и начело на осемте легиона, с които разполагаха римляните на целия южен фронт, потеглиха към Теанум Сицинум. Сула, който открай време се доверяваше най-вече на предчувствия и суеверия, по никакъв начин не можеше да се отърси от обхващащата го паника. И все пак друго, освен да следва навсякъде главнокомандващия, не му оставаше. Луций Цезар казваше кое как да бъде за голяма жалост на Луций Корнелий, застанал начело на двата легиона, с които вече бе отишъл веднъж до Езерния, и вперил тъжен поглед в точещата се далеч напред колона на войската. Луций Цезар умишлено го бе сложил в края на строя, за да е сигурен, че вечер, когато войниците издигнат укрепените лагери за през нощта, легатът няма да бъде в неговия, за да му натяква грешките. Мястото му на пръв помощник на главнокомандващия беше заето от Прасчо Метел Пий, който никак не се чувстваше щастлив от оказаната му чест. Предпочиташе да остане при Сула.

Едва в Аквинум Цезар лично изпрати да повикат Сула и презрително му хвърли някакво писмо. „Как се обръщат нещата на този свят!“ — помисли си с горчивина и отново си спомни началото на този поход, когато в Рим именно той даваше съветите на консула Цезар и от негово име играеше ролята на „експерт“ пред Сената. Но онова паметно за Сула заседание отдавна бе забравено от Луций Цезар, сметнал се за твърде умен, за да търси още съвети.

— Прочети, ако обичаш — подкани го Цезар. — Току-що пристигна от лагера на Гай Марий.

Римската офицерска куртоазия задължаваше получателят на кореспонденцията да не я подхвърля небрежно на подчинените си, а лично да им я прочете на глас. Добре запознат с този елементарен акт на уважение, Сула пое свитъка и усмихвайки се кисело, се захвана да разчита почерка на Марий.

„Луций Юлий, в качеството си на главнокомандващ северния театър на действия мисля, ще е редно да те уведомя за предстоящите си планове. Писмото е написано на Секстилските календи в лагера на войската ми край Реате.

Възнамерявам да нахлуя в земите на марсите. Най-сетне мога да твърдя, че моята армия е достатъчно добре обучена и е време войниците да докажат по същия безапелационен начин както предшествениците им в другите походи, водени от мен, на какво е способен римският легионер. В името на Рим и в името на своя пълководец!“

„Брей, брей! — зачуди се Сула и усети как му настръхва кожата. — Досега не бях чувал старото момче да се изразява с подобни думи! «В името на Рим и името на своя пълководец.» Каква ли нова идея се беше вселила в главата му? Защо е трябвало да обвързва собствената си личност с Рим? Моята армия, не римската армия, а моята собствена! Разбира се, това всички го казваме с или без повод, но защо ще набляга толкова на факта, че тъкмо той е пълководецът? Защото след войната писмото ще остане с векове в архивите ни, а името на Марий ще стои наравно с това на Рим!“