Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Да се надяваме, че си прав, Луций Корнелий. Защото когато един ден Гай Марий се върне в Сената, а по столовете стоят колкото римляни, толкова и италийци, можеш да си сигурен, че пак ще го обявят за Пръв сред римляните. И ще получи своето седмо консулство.

— Не и ако зависи от мен — зарече се Сула.

На другия ден Сула отдели двата си легиона от опашката на Цезаровата колона и докато консулът напредваше с армията си напред към дефилето на Мелфа, той самият се обърна в обратната посока и хвана Латинския път, прекоси реката и излезе при разрушения град Фрегела, който трийсет и пет години по-рано се бе разбунтувал срещу римската власт и бе сринат из основи от Луций Опимий. Легионите се спряха на лагер край останките от някогашния цветущ град, където между полусъборените стени бяха разцъфнали полски цветя, а улиците се бяха превърнали в чудни ливади. Сула не беше в настроение да гледа как трибуните и центурионите се занимават с такава прозаична работа като издигането на укрепен лагер и отиде на самотна разходка из опустелия град.

„Ето тук, в краката ми лежи квинтесенцията на всичко онова, за което воюваме в момента — размишляваше той. — Именно гледката на останките от Фрегела беше замъглило до такава степен очите на магаретата в Сената, че така глупаво се заканваха да постъпят по същия начин с цяла Италия. Хвърлихме време и пари, рискувахме живота си в борба да превърнем полуострова в една огромна Фрегела. Казвахме си, че ще изтрием италийците от лицето на земята. Алени макове щяха да растат там, където се е ляла алената италийска кръв. Бели рози щяха да растат изпод белите кости на избитите ни врагове, от зейналите дупки в черепите щяха да никнат жълтите очички на маргаритките. Защо похабихме толкова сили, когато сами се отказваме от преследваната цел? Защо толкова хора трябваше да загинат, защо тепърва ще загиват, когато не искаме да постигнем желаната победа? Цезар си прави сметката да даде гражданство на Етрурия и Умбрия, преди и те да са се присъединили към бунтовниците. Но веднъж направи ли го, процесът ще стане необратим. Дори ако се опита, друг ще поеме жезъла на властта от ръцете му и ще довърши започнатото. С ръце, почервенели от кръв, всички италийци ще получат своето гражданство. Защо трябваше да се захващаме с война, която няма да ни изведе доникъде? И то точно ние, наследниците на троянците, които уж сме се научили навреме да разпознаваме предателите между нас. Ние сме римляни, не сме италийци. А ще трябва с очите си да гледаме как същите тези италийци се превръщат в римляни. Ще се наложат там, където досега сме властвали ние, ще унищожат всичко, което е съставлявало Рим. Техният Рим няма да бъде повече този, който наследихме от предците си. Няма да бъде моят Рим. Ето тази цветна градина, в която се е превърнала Фрегела, е моят Рим, градът на славните ми предци, които имаха достатъчно смелост да унищожат враговете си и да настанят на тяхно място пеещи птички и жужащи насекоми.“

Сула не беше сигурен дали заради сълзите в очите му залязващото слънце го заслепява, или изцяло е попаднал в някакво нереално пространство, където нещата изглеждат другояче. Но сред синкавите вълни на въздуха около себе си той забеляза да се приближава нечий силует. Все по-ясно се очертаваше формата на едър, бавно крачещ човек, облечен в дрехите на римски пълководец. Синкавата фигура се превръщаше в черна сянка, докато най-накрая лъскавата броня не заблестя на слънчевите лъчи и перата по шлема не затрептяха на вятъра. Гай Марий! Гай Марий италиецът!

Сула чак хлъцна от изненада, сърцето му трескаво затуптя в гърдите. Той се закова на място и го изчака съвсем да наближи.

— Луций Корнелий.

— Гай Марий.

Никой не понечи да подаде ръка на другия. Марий се обърна на другата страна, за да продължат в посоката, накъдето бе вървял Сула. Двамата изминаха така известно разстояние из улиците на умрелия град, без да продумат, докато най-накрая Марий, който никога не беше понасял тягостните мълчания, не се осмели да започне разговор:

— Доколкото разбирам, Луций Юлий бил тръгнал към Езерния?

— Точно така.

— А вместо това би било по-добре да си върне Стабия и Помпей. Отацилий вече се е заел с построяването на голям флот, за който дори има доброволци от моряците. Уви, силният държавен флот никога не е влизал в приоритетите на римския Сенат. Дочувам, че в Курията се говорело всички освобожденци в града да бъдат включени в някаква нова военна единица, която да поеме охраната на градовете ни в Северна Кампания и Южен Лациум. Отацилий ще може да качи голяма част от тази крайбрежна милиция на корабите си.