Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Когато Марий най-после влезе в открито сражение с марсите, Сула го разбра веднага, защото вятърът духаше от север и ясно донасяше звъна на оръжието и виковете на ранените. На двата легиона дори им се струваше, че кръвопролитието се води зад съседната ограда и нетърпеливо чакаха сами да се включат. За всеки случай рано призори бе дошъл пратеник от Марий, предупреждаващ, че сблъсъкът със Силон се очаква всеки момент. Затова Сула строи войските си в бойни редици от по осем души, прилепи ги към високите десетина стъпки огради и зачака.

Около четири часа след началото на сражението по оградите се появиха бягащите фигури на първите марси. Войниците на Сула ги чакаха с протегнати мечове и буквално ги нижеха като с шишове, докато нещастниците сами скачаха в прегръдката на смъртта. Тук-там отчаяните марси се захващаха да бранят с последни сили отлитащия си живот, но никъде армията на Сула не беше сериозно застрашена от пробив или сериозни загуби.

„Както винаги пак изиграх ролята на опитния Мариев слуга — мислеше си той, докато наблюдаваше клането от едно близко възвишение. — Неговата глава роди плана, неговата ръка ни направляваше през цялото време и в крайна сметка само неговата воля ни изведе към победата. А ето ме мен, седнал да чакам зад някаква си каменна ограда и като гладно куче да се нахвърлям на огризките от голямата победа. Колко добре си знае силите Марий… И колко добре знае слабите ми места!“

Искаше му се да не е длъжен да се радва. Щом като войниците му дадоха своя дял от победата, той яхна мулето си и като заобиколи отдалеч оградените лозя, отиде да докладва на Гай Марий, че всичко е минало точно според плана, че от марсийската армия не е останал практически никой.

— Имахме работа със самия Силон! — говореше оживено Марий, докато го тупаше по гърба и посягаше да удари и себе си по гърдите. Двамата вървяха прегърнати към палатката на командващия, където да си поприказват насаме. — Да не ти разправям, по долни гащи ги хванахме. Сигурно защото сме на тяхна територия и се чувстват у дома си. Стоварих им се като гръм, Луций Корнелий! Като че ли дори не са си представяли Азиний да изпусне контрола върху проходите! Никой не си е направил труда да им съобщи за поражението му; знаели са само, че е напуснал лагера си веднага щом аз съм тръгнал от Реате. Изведнъж им се показвам зад скалите — в пълен боен ред, лице в лице с предните им редици. Бързаха да помагат на Азиний, та затова едва успях да се спра на дистанция. Между нас и тях имаше пространство, та разполагах с достатъчно време да строя войската си в каре и да се направя как уж се готвя за отбрана.

„Ако си толкова велик пълководец, Гай Марий — вика ми Силон отсреща, — ела да се бием!“

„Ако ти си толкова велик пълководец, Квинт Попедий — отвръщам му аз, — накарай ме да се бия!“

Така и няма да разберем как точно би постъпил той в тази ситуация, защото щом чуха предизвикателството ми, войниците му се впуснаха в безредна атака. Дори не се обърнаха към него да го видят каква заповед ще им даде. Е, толкова по-добре за мен. Винаги съм знаел как да се оправям в подобно положение, Луций Корнелий. Силон явно не се е научил. Казвам „не се е“, защото има още време. Щом хората му започнаха да отстъпват или да бягат през лозята, той обърна коня си на другата страна и препусна право към Марувиум. Не му се чакаше да види края. Предполагам, няма да даде почивка на коня си, преди да се е прибрал на сигурно при Мутил. Така или иначе, принудих марсите да отстъпват в една-единствена посока — на юг през лозята. Знаех, че ги чакаш да ги довършиш в гръб. И това беше всичко.

— Добре си свърши работата, Гай Марий — похвали го Сула напълно искрено.

След което офицерите се наредиха да пируват в чест на победата. Марий, Сула, помощниците им, сред които изпъкваше малкият Марий, горд с великия си баща, при когото служеше като кадет. „О, малкият се е научил да го гледат!“ — помисли си Сула и през цялата вечеря упорито гледаше в обратната посока.

Цялата битка започна да се претворява в приказките на пируващите, всеки се надпреварваше да обяснява кое точно как се е случило и накрая описанието на сражението се оказа едва ли не по-дълго от самото сражение. Но колкото повече амфори биваха обръщани, толкова повече разговорът минаваше от героичната тематика на чисто политическата, а това означаваше да се спомене името на консула Луций Цезар. Повечето младши офицери в Мариевата армия се оказаха дълбоко шокирани от намеренията на Цезар да раздаде римско гражданство на италийците; началникът им така и не беше отварял уста по въпроса, нищо че Сула го беше уведомил още във Фрегела. Чуха се различни мнения, но всички бяха като цяло против Цезаровия законопроект. Около масата седяха все хора, които в продължение на шест месеца бяха живели единствено заради войната, които бяха убивали и бяха гледали как убиват другарите им, които през цялото време не се бяха освободили от чувството как само личностните съперничества между римските управници им пречат да наберат скорост и да спечелят така желаната победа над врага. Всички онези, които предпочитаха да си стоят на сигурно в Рим, бяха окачествени като дърти бабички — весталки, начело с Филип, чието име беше на всяка уста, както и това на консула Луций Цезар.