Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Надявам се и никога да не я изгубя! Защото, Луций Корнелий, нека ти го кажа съвсем откровено: ако аз забравя да воювам, то никой от съзвездието римски управници в момента няма да може да ме замести. Накрая ще се принудим на самото бойно поле да подаряваме гражданство на хора, които вече са ни видели сметката.

От една страна на Сула му се искаше да обсъдят по-подробно темата за гражданството, но в същото време съвсем друг въпрос го измъчваше и той даде нова насока на разговора.

— Ами аз? — попита той с известна обида в гласа. — Аз също мога да воювам.

— Да, да, разбира се, че можеш — опита се да оправи положението Марий. — Никога не съм го отричал. Но войната не е влязла в кръвта ти, Луций Корнелий.

— За да станеш добър пълководец, трябва само да се научиш.

— За да станеш добър пълководец, наистина ти трябва най-вече учение. Учение, което ти отдавна си минал. Но ако войната не е в кръвта ти, Луций Корнелий, никога не би могъл да надраснеш останалите добри пълководци и да се превърнеш в нещо повече — продължаваше да философства той, без да се сеща, че думите му могат да засегнат Сула. — А понякога и добрият пълководец се оказва неспособен. Истинският войник действа с вдъхновение . Това или ти е дадено по рождение, или никога не ще го притежаваш.

— Един ден — отвърна му Сула замислено — Рим ще осъмне без теб, Гай Марий. И тогава кой знае… ще видим! Може би аз ще стана най-големият пълководец.

Но Марий продължаваше да не разбира, продължаваше да разсъждава от своята гледна точка. Вместо да вникне в думите на Сула, весело му отговори:

— Е, Луций Корнелий, остава ни само да се надяваме, че когато този ден дойде, на Рим ще са му нужни просто добри пълководци…

— Както кажеш — вдигна рамене той.

За Сула най-обидното се състоеше в това, че както можеше и да се очаква, планът на Марий беше съвършен. Чак до Сора двата легиона не срещнаха и следа от неприятелска войска. Едва пред подстъпите на града размениха някой и друг удар с малък отряд пиценци начело с Тит Херений, които бързо се разбягаха. От Сора до изворите на Лирис се виждаха само латински и сабински села, които посрещаха римските легиони с такава нескрита радост, че сърцето на Сула се трогна и предпочете да не привежда в дело заповедта, която Марий беше дал по техен адрес. Много по-голяма бе опасността избягалите след битката при Сора пиценци да съобщят на съюзниците си за придвижването му из планините, но се бе постарал да ги заблуди, че се е насочил към самата Сора, а след това по заобиколни пътища от изток ще се съедини със силите на Луций Цезар отвъд дефилето на Мелфа. Беше истински късмет, че Тит-Херениевите пиценци и малцината пелигни с тях го причакваха на друго място.

Сула поддържаше постоянна връзка с началника си и знаеше, че Марий спазва съвсем стриктно предварителния план и че е излязъл на Валериевия път недалеч от Карсеоли. Веднага срещу легионите му бе настъпила армията на маруцина Херий Азиний, която, подлъгана от привидното отстъпление на Марий, се бе втурнала с главата напред към пълен разгром, от който оцелели почти не останаха. Самият Херий Азиний загина на бойното поле, а Марий продължи през проходите, необезпокояван от никого. Към Алба Фуценция се бяха запътили четири легиона решителни мъже, които предвкусваха очакващата ги победа. Как можеше да изгубят, когато начело им вървеше старата лисица от Арпинум? Нещо повече, сраженията срещу Скатон и Азиний ги бяха превърнали от зелени новобранци в опитни бойци, знаещи как да се сражават.

Сула и двата му легиона се залепиха като сянка за армията на Марий. Разделяше ги само планинският вододел, който напълно криеше движението на южното крило от наблюдателите по Валериевия път. Когато стигнаха марсийското плато около езерото Фуцин, планинският хребет между двете армии съвсем се стопи, но Сула продължи да се движи на десетина-петнайсет километра встрани от Марий, без дори да се страхува, че някой ще го забележи. За целта трябваше да благодари най-вече на любовта на марсите към виното, която ги бе накарала въпреки неблагоприятния климат да засадят практически целите си земи с лозя. На юг от Валериевия път всичко се губеше в безкрайната шир на лозята, разделени на малки парцели от високите каменни огради, които трябваше да ги пазят от студения планински вятър. Когато Сула се нахвърли върху села и паланки, даде пълна воля на жестокостта си. Откъдето минеха легионите му, жив човек не оставаше; при това избитите бяха все жени, деца и старци, след като всички здрави мъже по бреговете на езерото бяха влезли в легионите, за да се бият срещу Рим.