Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Удар — с мъка промълви Марий.

Без дори да го съзнава, Сула протегна ръка и погали мократа от пот коса на болния. Чувстваше, че този човек най-после е заслужил любовта му; сега, когато се бе изнесъл завинаги от политическата сцена.

— О, бедни старче! — наведе той лице до Марий и допря устни до обляната му със сълзи страна. — Горкият! Най-сетне ти се видя сметката.

На което парализираният успя да отговори разбираемо:

— Още… не! Седем… пъти…

Сула подскочи назад, сякаш Марий се бе надигнал и го бе зашлевил в лицето. Прикри за миг очите си с ръка, за да избърше сълзите си и се засмя истерично.

— Или аз съм откачил, Гай Марий, или този път наистина е свършено с теб!

— Не… още — повтори с усилие той, в чийто проницателен поглед гневът изместваше страха. — Седем… пъти.

Сула отиде до покривалото, закриващо спалнята от преддверието, и така завика за помощ, сякаш го бе нападнал Цербер и искаше да го разкъса с трите си глави.

Едва след като всички лекари в армията се изредиха да видят болния, а самият Марий бе обърнат във възможно най-удобното за него положение, Сула свика на съвещание офицерите, насъбрали се в тревога пред палатката, където разплаканият Марий Младши не допускаше никого да влезе.

Съвещанието се проведе на лагерния форум, та да могат войниците да се убедят, че нещо се върши; новината за удара на Марий се бе разнесла като мълния от палатка на палатка и много големи мъже се бяха присъединили към сълзите на младия Марий.

— Командването поемем отсега нататък аз — съобщи на присъстващите Сула.

Никой дори не понечи да му възрази.

— Връщаме се веднага в Лациум, преди Силон и Мутил да са научили за катастрофата.

Едва сега един от младшите легати, Марк Цецилий Корнут, посмя да се обади:

— Това е смехотворно! Намираме се на някакви си двайсет-трийсет километра от Алба Фуценция, а изведнъж се обръщаме на другата страна и си заминаваме!

Сула прехапа устни и като разпери ръка по посока на стълпилите се по-далеч разплакани войници, заяви:

— Виж ги, глупако! Ти би ли навлязъл наистина на чужда земя с тези войници? Не виждаш ли, че смелостта ги е напуснала! Трябва да ги съберем и внимателно да ги отведем в родината, преди да са полудели от страх. А когато ги върнем на сигурно място, Корнуте, ще им потърсим нов пълководец, който да си спечели поне една десета от любовта им към Гай Марий!

Корнут отвори уста с намерението да възрази, но нищо не му дойде наум и той вдигна безпомощно рамене.

— Друг има ли да каже нещо? — попита Сула.

Изглежда, нямаше.

— Добре тогава. Вдигайте веднага лагера. Вече съм пратил вест до легионите си в другия край на лозята. Ще ни чакат долу на пътя.

— Ами какво ще правим с Гай Марий? — попита плахо един от щаба, принадлежащ към фамилията на Лициниите. — Може да умре, ако го помръднем.

Сула чак го вкамени от ужас с дивашкия си смях.

— Кой, Гай Марий ? Ти него и с брадва да го удариш по главата, пак не можеш да го убиеш, момче! — Като видя все пак реакцията на околните, той се опита да възвърне спокойствието си и да добави: — Няма от какво да се плашите, господа, само преди два часа Гай Марий лично ми се зарече, че още не се е предал. И аз му повярвах напълно! Затова го взимаме със себе си. Мисля, ще се намерят достатъчно доброволци да го носят на рамене.

— Всички ли се връщаме в Рим? — попита също тъй плахо, както предния път Лициний.

Едва сега, когато сам се бе окопитил, Сула си даде сметка колко са наплашени не само войниците, но и офицерите. И все пак те си оставаха римски благородници, които искат да знаят всичко, за да са наясно как най-добре да реагират според положението си. Сула трябваше да ги гали като мънички котенца, които умират от страх, но не искат да си го признаят.

— Не, не отиваме всички в Рим — отвърна му рязко той. — Когато стигнем Карсеоли, ти, Марк Цецилий Корнут, ще поемеш командването на армията и ще я разположиш на лагер край Реате. Аз самият ще взема пет кохорти като почетна стража и ще съпроводя Гай Марий и сина му до Рим.

— Много добре, Луций Корнелий, щом така желаеш, предполагам, че така и ще трябва да стане — отвърна му Корнут.

Едва ли някога щеше да забрави хищния поглед, който впери в него Сула; сякаш хиляди мравки се бяха покатерили изведнъж по гърба му.

— Никак не грешиш, Марк Цецилий, като мислиш, че всичко ще стане точно както аз го желая. А ако нещо не е тъй, както аз го желая, то на теб не ти остава нищо друго, освен да си пожелаеш никога да не си се раждал! Ясен ли съм? Добре! А сега действай!