Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Добре, добре, щом ти казваш, така да бъде! Богове, богове, докъде ли ще стигнат тези цени? — И продължи да чете нататък. — Зестра за Сервилия Гнея, двеста таланта, е, от това не мога да се отметна, аз го предложих. Годишни разходи за домакинството и поддръжката на сградата, сто хиляди сестерции… Хм, доста скромно, признавам. И така нататък, и така нататък. А, вила в Мизенум или Кума? Това пък защо?

— За Порция, когато Сервилия Гнея си намери мъж.

— О, богове! Как не ми мина по-рано през ума! Естествено, че си прав. Никой римлянин не би я взел и нея заедно с грозната й дъщеря… Е, добре си се справил! Ще делим по равно.

Двамата се усмихнаха щастливо един на друг. Скавър стана от стола си.

— Малко вино, Мамерк, какво ще кажеш? Колко жалко, че жена ти се оказа толкова упорита! Можехме да си спестим доста пари, така де, в качеството си на доверени лица.

— Щом като не плащаме от собствената си кесия, а Цепион е оставил достатъчно за цял легион наследници, къде е проблемът? Най-важното нещо на света е домашното спокойствие, Марк Емилий! — Той пое чашата от ръката на домакина си. — Във всеки случай, напускам Рим. Време е и аз да изпълня бойния си дълг.

— Разбирам — върна се на мястото си Скавър.

— Преди да умре майка ми, живеех с чувството, че най-голямото ми задължение е да й помагам с децата и следователно да си стоя в Рим. Откакто Друз ни напусна, тя постоянно се оплакваше от здравето си. Просто й се беше разбило сърцето. Но сега, когато направихме всичко необходимо за децата, нямам повече оправдание да си стоя у дома. Заминавам да се бия.

— При кого ще служиш?

— При Луций Корнелий Сула.

— Добър избор — похвали го той. — Той е нашата надежда.

— Така ли мислиш? Не е ли малко стар вече?

— И Гай Марий беше стар навремето. Че помисли, Мамерк, кой друг остава? Точно в момента Рим не може да се похвали с много велики мъже. Ако не беше Гай Марий, и една победа нямаше да имаме в актива си срещу италийците. А както личи от доклада му, победата е много повече от пирова. Може и да е спечелил едно сражение, но само ден по-рано Луп бе изгубил много повече.

— Така е. Мен повече ме разочарова Луций Юлий. Мислех го за способен на велики дела.

Той е подложен на твърде голямо напрежение, Мамерк.

— Чувам, че в Сената са започнали да наричат конфликта Марсийската война.

— Точно така. По всичко изглежда, че и в историята ще остане под това име — отбеляза дяволито Скавър. — В крайна сметка, не можем, да я кръстим Италийска война! Само да се разчуе и цял Рим ще изпадне в пълна паника — току-виж си помислили, че воюваме срещу цяла Италия едновременно! А марсите единствени благоволиха да ни обявят официално война. Като я наречем Марсийска, ще отнемем много от значението й.

Мамерк го изгледа учуден.

— И кой беше този, който го измисли?

— Филип, че кой друг?

— Е, радвам се, че заминавам! Кой знае какво би ми се случило, ако останех? Току-виж и в Сената ме вкарали…

— Вече си на възраст да опиташ за квестор.

— Да, но няма да го сторя. Ще изчакам новите цензори — напомни за патрицианското си положение Мамерк Емилий Лепид Ливиан.

Докато Луций Цезар се съвземаше от поражението в Теанум Сидицинум, Гай Папий Мутил прекоси двете реки Волтурн и Калор и излезе на подстъпите към Нола. Жителите на града го приветстваха обезумели от радост. Бяха успели съвсем сами да смажат съпротивата на двехилядния гарнизон, който Луций Цезар бе оставил след себе си, и сега с гордост показаха на Мутил импровизирания затвор за римските кохорти. Представляваше малко заградено място, опряно до крепостната стена, където обикновено се държаха овце и свине преди заколение. Дървените огради бяха подсилени с високи барикади от камъни и поставени под зорко наблюдение. За да запазят римляните спокойствие — обясняваха жителите на Нола, — хранели ги само веднъж на осем дни, а вода им давали веднъж на три.

— Много добре! — похвали ги Мутил. — Искам да им говоря.

За целта го качиха на дървената платформа, по която местните пускаха хляб и вода на римляните в калта.

— Името ми е Гай Папий Мутил! — представи се той гръмогласно на пленниците. — Принадлежа на народа на самнитите. До края на тази година ще управлявам цяла Италия, включително Рим! Вие нямате никакви шансове срещу нас. Войските ви са слаби, изтощени, непригодни за войната, която водим. Погледнете се само: две хиляди римски пехотинци, натикани в една кочина от мирното градско население! Така ви се пада! Нека се почувствате в новата си роля — тази на добитък пред заколение. Може би ви е малко тесничко, но нищо. Две хиляди души не заемат повече място от двеста прасета. Затова пък се разболяват. Огладняват. Умират от жажда. И знаят, че от ден на ден положението им ще се влошава все повече и повече. Защото оттук нататък няма да получавате повече никаква храна, а вода ще ви пускат веднъж на пет дни. Остава ви само една вратичка за спасение — да се запишете в легионите на Италия. Помислете над предложението ми.