Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Луций Декумий, ще трябва да ни наемеш коне — говореше в това време Марий. — Напоследък язденето ми стана по-трудно, но ако се разкарвам с колесница, всички ще ме забележат. След което се спогледаха със сина си: — Взе ли торбата със злато, която пазя за подобни случаи?

— Да, също и торбата със сребърните денарии. Луций Декумий, ето ти писмото до Марк Граний.

— Добре. Дай малко от среброто и на Луций Декумий.

И така, Гай Марий избяга от Рим, яхнал кон, придружен от сина си и от магарето с жълтиците.

— Защо не пресечем Тибър с лодка и не потърсим някое пристанище в Етрурия? — попита младият Марий.

— Защото мисля, че Публий Сулпиций ще се опита да избяга оттам. Предпочитам да отидем до Остия, все пак тя е най-близо — възрази Марий. Чувстваше се все по-спокоен. През целия този бурен ден най-големият му страх бе да не се парализира отново, а крайниците му поне засега го слушаха добре. Или просто бе свикнал да му изтръпват, затова не се плашеше?

Нощта не беше паднала съвсем, когато двамата стигнаха най-предните къщи на Остия и насреща им се изпречиха крепостните стени на пристанището.

— На вратата няма пазачи — увери баща си младият Марий, който виждаше доста по-далеч от стареца.

— Тогава да влизаме, преди някой да се е сетил да ги постави. Отиваме веднага на пристанището. Все нещо ще трябва да намерим.

Марий си избра една моряшка кръчма и нахълта вътре, докато младият Марий пазеше конете и магарето в тъмното.

По всичко личеше, че жителите на Остия още не бяха научили новините от Рим. Темата на разговорите беше само една — историческият поход на Сула срещу Рим, но никой не знаеше, че градът вече е бил превзет, при това с атака. Сред пиещите по масите нямаше човек, който да не познава Марий, но пък и никой не подозираше, че великият мъж тази вечер е просто един злощастен беглец.

— Бързам да замина за Сицилия — каза на висок глас той, докато черпеше всички присъстващи. — Дали няма да се намери някое корабче, готово да отплава?

— Ако желаеш, мога да ти предложа своето — наведе се към него един от съседите му с вид на изпечен мошеник. — Публий Мурций. На твоите услуги, Гай Марий.

— Стига да тръгнем още тази вечер, Публий Мурций, ще ти заплатя добра цена.

— Ще вдигна котва най-късно до полунощ — увери го той.

— Чудесно!

— Но искам да ми платиш предварително.

Когато баща му свърши със сделката, на вратата се появи младият Марий. Старият воин стана от масата, усмихна се на моряците наблизо и гордо го представи:

— Синът ми!

След това го хвана под ръка и го изведе обратно на пристанището.

— Ти няма да пътуваш с мен — рече, щом двамата се усамотиха. — Ще намериш друг път до Енария. Ако пътуваме заедно, вероятността да ни заловят, е по-голяма. Вземи магарето и двата коня и тръгвай още сега за Тарацина.

— Ти защо не дойдеш с мен? В Тарацина ще сме в по-голяма безопасност.

— Не съм достатъчно здрав за такова дълго пътуване. Качвам се на кораб оттук и се моля на боговете да ми пратят попътен вятър. — Целуна едва-едва сина си по бузата. — Ти ще вземеш златото, на мен ще ми оставиш само среброто.

— Или ще делим всичко по равно, или няма да взема нищо — възрази му младежът.

Марий въздъхна.

— Гай Марий Младши, защо навремето не посмя да ми признаеш за убийството на консула Катон? Защо отрече, когато те попитах?

Синът му зяпна като ударен от гръм.

— Защо ти хрумна да ме питаш за това? Точно днес? Толкова ли е важно?

— За мен е важно. Нищо чудно Фортуна да ми е обърнала завинаги гръб. Може и да не се видим повече. Защо ме излъга?

Младият Марий се усмихна като невинно детенце и сякаш срещу Марий изведнъж застана майка му Юлия.

— О, татко! Човек никога не знае какво точно искаш да чуеш от него! Затова те излъгах, не за друго. Ние всички се опитваме да ти говорим това, което мислим, че ще ти хареса да чуеш. Това е неизбежното наказание за всички, които са се добрали до величието! Тогава просто реших, че ще е по-разумно да отрека. Мислех си, че си в онези свои настроения, когато държиш на всяка цена да се покажеш честен и справедлив пред околните. Казах си, че ако е така, по-добре да не признавам нищо; току-виж честта те принудила да се отречеш от мен. Ако не съм постъпил правилно, мога само да те моля за прошка. Но пък и ти тогава с нищо не ми даде да разбера какво мислиш. Беше се затворил в черупката си като охлюв по време на суша.

— А пък аз реших, че се държиш като разглезено хлапе!

— О, татко! — поклати глава той и от разочарование в очите му се появиха сълзи. — Не може синът на един велик човек да бъде разглезено хлапе. Та нали ти си моят пример за подражание! Уви, за теб светът е като детска площадка, която трепери под титаничните ти крачки. В това време ние, смъртните, само внимаваме да не попаднем под краката ти и се чудим с какво да те зарадваме. Никой от хората край теб не може да се смята за твой равен. Включително и аз, твоят роден син.