Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Съжалявам, Гай Марий, но аз съм почтен гражданин, трябва да си пазя кораба и бъдещето. Досега през живота си не съм пренасял контрабанда, затова нямам намерение тепърва да нарушавам законите. Когато са ми искали пристанищна такса, съм я плащал, когато са ми искали мито върху стоката, и него съм плащал. В цяла Остия, в цяло Путеоли няма да намериш човек, който да ме упрекне в каквото и да било. Започвам дори да се чудя дали тези непрестанни насрещни ветрове не са знак от боговете, които ме предупреждават да внимавам. Събирай си багажа и скачай в лодката. Ще трябва да си намериш друг кораб. На никого не съм казал кой пътува с мен, но рано или късно моряците ще се раздрънкат. Ако сега слезеш мирно и тихо на брега и не се опиташ веднага да хванеш друг кораб, мисля, че ще се оправиш. Най-добре иди до Тарацина или Кайета, там имаш по-големи шансове да успееш.

— Благодаря ти за човещината, Публий Мурций — отвърна му любезно Марий. — Друго си е да знаеш, че са могли да те предадат, а не са го сторили. Колко ти дължа за пътешествието дотук?

Мурций твърдо отказа да му плащат допълнително.

— Това, което ми даде в Остия, е напълно достатъчно — увери той пътника. — По-добре си върви, докато не е станало късно!

С помощта на Мурций и двамата бордови прислужници Марий успя да се прехвърли през борда и да стъпи в лодката. Отпусна се на пейката уморен и с чувството, че за последните няколко дни се е състарил с години. Не бе взел със себе си нито прислуга, нито дори придружител, а за шестнайсетте дни по море Публий Мурций се бе уверил, че парализата е на път отново да обхване тялото на видния пътник. Колкото и да обичаше да се оплаква от трудностите, капитанът не намери сили да остави беглеца току-тъй на пристанището. Лично застана на греблата и го откара на юг, далеч от крайните къщи на Цирцеи, където остана няколко часа да му прави компания, докато робите отидат до града и се върнат с подходящ кон и храна за из път.

— Отново ти казвам, че ужасно съжалявам, Гай Марий. Бих искал да ти помогна, но не смея. — Той се поколеба дали да изплюе камъчето, накрая реши, че така ще е най-добре. — Разбираш ли, осъдили са те за държавна измяна. Ако те заловят, трябва да те убият на място.

Марий го изгледа с недоверие.

— В държавна измяна? Искаш да кажеш пердуелион ?

— И ти, и приятелите ти сте били съдени пред центуриатните комиции. Всички сте признати за виновни.

— Центуриатните комиции! — Не вярваше на ушите си.

— Хайде, по-добре тръгвай — подкани го Мурций. — На добър час.

— Дано поне ти се върне късметът. Сега, когато корабът ти се отърва от причинителя на твоите нещастия. — И като срита коня си в хълбоците, се скри в близката гора.

„Колко хубаво, че поне се махнах от Рим! — мислеше Марий по пътя. — Центуриатните комиции! Изглежда, нашият приятел се е зарекъл твърдо да ми вземе главата. И като си помисля, че през последните дванайсет дни се ругаех защо изобщо съм заминал… Вече се бях примирил, че правият е бил Сулпиций. И се ядосвах, че е твърде късно да върна нещата, както са си били. А излиза, че аз съм бил правият, и още как! Не съм и предполагал, че някой може да ме осъди в народното събрание. Мислех, че добре познавам Сула, казвах си, че най-много да прати наемен убиец. Но да се окаже чак такъв глупак, че да ме изправи пред съд! Не, сигурно има подробности, които не знам.“

Щом се отдалечи достатъчно от Цирцеи, слезе от коня и продължи пеша. Болестта му се беше влошила и язденето се превръщаше в истинско мъчение. Ако не служеше за друго, то животното поне носеше жълтиците на гърба си. Колко ли път имаше от Цирцеи до Минтурна? Петдесет километра може би, особено ако върви встрани от Апиевия път. Цялата област беше в блата и мочурища и комарите можеха да те изядат, както си вървиш, но поне щеше да си спести нежелани срещи. Младият Марий вече трябваше да е минал през Тарацина, затова беше по-добре да не се отбива там. Минтурна си струваше да опита. Голям град, спокоен, преуспяващ, почти незасегнат от войната срещу италийците.

Разстоянието му отне четири дни, през които почти нямаше какво да яде. Откакто храната, която носеше със себе си, свърши, той веднъж се бе отбил у една самотна стара жена да хапне от чорбата й, и втори път даде пари на някакъв скитник-самнит да отиде до близкото село и да купи хляб и сирене за двамата. Нито старата жена, нито скитникът съжаляваха за услужливостта си, защото им остави по една жълтица за благодарност.

Лявата му половина натежаваше все повече и повече и Марий се чувстваше като пленник, вързан с верига за крака. Но понеже друг изход нямаше, продължаваше неуморно напред, за да стигне най-сетне стените на Минтурна. Докато се приближаваше до града, скрит в близката гора, Марий забеляза петдесетина конници, които идваха в тръс откъм Апиевия път. Старецът се прислони зад няколко елхови дървета и проследи непознатите, които спокойно минаха през градската порта и се изгубиха в града. За щастие пристанището на Минтурна се намираше вън от крепостта, затова Марий заобиколи стените отдалеч и стигна незабелязано до кея.